5.
Миналото, 10 000 г.пр.Хр.
Тъмнина. Донхад се събуди в непрогледен мрак. Опита да повдигне дясната си ръка, но установи, че е завързана. Не без усилия освободи и двете си ръце. Огледа се и постепенно осъзна, че се намира в тясно затворено пространство.
Сърцето й блъскаше като лудо. Тя се изви настрани и докосна хладен метал. Премигна изплашено — дори не знаеше дали не е изгубила зрението си. Опита се да си припомни как е попаднала на това място, но мислите й бяха замъглени и объркани.
Къде беше Гуалкмай? Защо не бе до нея?
Опря длани в металния капак над главата си, но той дори не помръдна.
— Гуалкмай! — извика тя немощно.
Затвори очи и се помъчи да се съсредоточи. Къде беше? Какво бе станало?
Изведнъж сърцето й се сви. Финбар. Синът й.
Тя знаеше, че е мъртъв.
Но името му извика и други спомени от обърканото състояние, в което се намираше. Огромен космически кораб. Аирлиански кораб-майка. Нейната мисия. Нейната и на Гуалкмай. Земята. Атлантида. Жрецът Джобб.
Джобб, който се бе самоубил. И тя си спомни всичко.
Намираше се в аирлианския цилиндър на борда на „Финбар“. Току-що се бе събудила от хибернационен сън.
Не без усилия овладя дишането си. Гуалкмай беше наблизо — в съседния цилиндър. Сигурно и той скоро щеше да се събуди. Бяха нагласили контролните уреди за петстотин завъртания на планетата около слънцето. Малко преди момента, когато липсата на съобщения от Земята щеше да бъде засечена и аирлианците щяха да пратят кораб.
Най-сетне напипа копчето. Сърцето й бързо се успокои, когато похлупакът се повдигна. Нахлуването на светлината напълно я заслепи.
Остана неподвижна още няколко минути, за да се адаптира. След столетия непрогледен мрак очите й бяха изгубили способността си да различават светлината. Използва това време, за да свали масажиращите пластини от ръцете и краката си.
След това седна и внимателно отвори очи — за втори път. Заобикаляше я познатата каюта на „Финбар“. Вдясно бе цилиндърът на Гуалкмай. Похлупакът все още бе спуснат. Тя се усмихна. Гуалкмай винаги се събуждаше по-бавно от нея. Тя смъкна мускулните стимулатори от долната част на тялото си и се прехвърли през ръба на цилиндъра.
Беше студено. И влажно. Донхад потрепери и дръпна един халат, закачен над цилиндъра. Нахлузи и чифт кожени сандали. Доближи се до цилиндъра на Гуалкмай и в същия миг похлупакът се повдигна с тихо свистене. Гуалкмай седна и се огледа с объркано изражение. След това замижа и си разтърка очите. Тя се наведе и го целуна по устните.
— Страхотен начин за събуждане — кимна той.
Донхад му подаде дрехите и се зае да смъква мускулните стимулатори.
— Поне веднъж да се беше събудил преди мен — подметна тя.
— Няма да е зле — отвърна той, но някак неубедително.
— Какво ли е станало, докато сме спали?
— Надявам се да са напреднали поне малко в обработката на желязо. Мечът ми няма да издържи и един удар на аирлианско оръжие.
Всъщност и неговият меч бе аирлиански, но много стар, още от времето на Революцията.
По-практичната Донхад се зае да изключва цилиндрите и да прехвърля управлението им на компютъра. Зад черните цилиндри в прозрачната вана се поклащаха нови два почти израснали клонинги. Тя се загледа в продължение на няколко секунди — бе забелязала, че ръцете им са вплетени, а телата притиснати. Сцената й се стори интересна. Гуалкмай застана зад нея и я прегърна.
— Дори те знаят за нашата любов — прошепна й той. Устните му се спуснаха по шията й. — Ела. Планетата може да почака.
Навън валеше проливен дъжд, но това не беше необичайно. По-необичайно бе, че каменните блокове бяха заобиколени от гора от забити колове. На всеки от коловете стърчеше по един човешки череп, избелял от слънцето.
Донхад и Гуалкмай изчакаха неподвижно, докато се затвори вратата зад тях. След това пристъпиха и се огледаха внимателно, но наоколо нямаше жива душа.
— Може да са ги поставили много отдавна — рече Гуалкмай.
— Възможно е — съгласи се тя. И двамата знаеха, че отсечените каменни блокове ще привлекат вниманието на местните жители, но се надяваха да не бъдат забелязани от аирлианците. Изглежда някой бе решил, че мястото е по-подходящо за чудновати и страшни религиозни поклонения. Или може би бе заплаха към тях?
— Да вървим — рече Гуалкмай и й подаде ръка.
Донхад забеляза, че е извадил меча. Двамата прекосиха поляната и се отправиха на юг.