— Какво е това? — обърна се Гуалкмай към жена си.
В началото Донхад помисли, че наблюдават стрелба с аирлиански оръжия, но когато светещите линии се издължиха, тя стигна до друга идея.
— Метеори. Навлизат в атмосферата.
— Съвпадение?
— Едва ли. Нещо става в космоса.
Повечето от астероидните отломки, отклонени от първоначалния си курс след взрива, се сблъскаха с горните слоеве на атмосферата и отскочиха назад в космоса. Повечето, но не всички.
Някои от тях се понесоха право към повърхността. Едно от тях скоро се превърна в гигантско, огнено кълбо. То прелетя високо над Атлантида и се насочи към Северна Америка, където предизвика ужас у жителите. Накрая падна в един район, който след десетина хиляди години щеше да се нарича Аризона — хълмиста и гориста земя. След сблъсъка последва страховит взрив, който покоси горите на стотици километри наоколо и остави гигантски димящ кратер. Други парчета от астероида попаднаха на различни места върху повърхността на планетата. Тези, които се удряха в океана, вдигнаха цунами, които заливаха ниските брегове. Загинаха стотици хиляди души. Бяха опустошени милиони квадратни километри земя. Но Аспасия нехаеше за това. Корабите на двете страни бяха заели позиции, изчаквайки нови разпореждания. Артад бе на мостика на кораба-майка, докато Аспасия не напускаше подземията на Атлантида. На Марс оцелелите търсеха път към повърхността изпод останките на разрушената станция.
А разузнавателният кораб на Гъмжилото продължаваше да се спотайва в сянката на Луната.
Артад осъзна, че е допуснал грешка. Избиването на толкова много хора, необходими за по-нататъшното изпълнение на програмата, щеше да я върне с много години назад. Империята нямаше да остане доволна от постъпката му. Той вдигна глава, когато на контролното табло замига червен сигнал — съобщение от Аспасия. Червеният сигнал се превърна в изображение на неговия враг.
— Не можеш да разрушиш моя щаб, без да нанесеш сериозни щети на планетата — предупреди го Аспасия. — Адмирале… — добави той с тон, който показваше, че не храни уважение към по-старшия по ранг.
Артад не отговори. Повече го интересуваше онзи, който стоеше от дясната страна на Аспасия. Беше жена — висока и стройна, с червеникава коса и издължени очи. Харах.
— Защо я забъркваш в това? — попита той.
— Защото и тя е част от нашата вражда. Унищожиш ли ме, ще унищожиш и нея.
— Такъв ли е твоят избор? — обърна се Артад към жената.
Харах кимна.
— Направих го много отдавна.
— Така да бъде. Но искам да знам защо се обръщаш срещу Империята?
— Опитах се да ти кажа — отвърна Аспасия. — Не по-малко от теб бях изненадан, че моят пост е бил откъснат от останалия свят в продължение на петстотин години.
— Не ме лъжи! — предупреди Артад.
— Той не лъже — намеси се Харах. — Проверих в паметта на Главния страж. Някой е проникнал там преди петстотин години и е въвел програма за фалшифициране на сигнала.
— Кой би могъл да препрограмира Главния страж? — попита Артад.
Аспасия завъртя глава.
— Единственото, което ми идва наум, е тайна операция на Гъмжилото. Ако по някакъв начин са успели да поставят под контрол някого от моите Водачи… чрез техните пипала.
Артад се извърна към своите офицери.
— Всички бойни кораби да сканират системата за кораб на Гъмжилото!
Аспасия издаде заповед до своите хора да търсят вътрешния враг.
Донхад и Гуалкмай приближаваха с малко кану мястото, където щитът опираше във водите на океана. Бяха решили да вземат инициативата в свои ръце — или поне да разберат какво става. Енергийното поле на щита се усещаше от десетина метра — кожата им бе настръхнала. И двамата бяха затъкнали в поясите си черни кинжали.
— Е, ще рискуваме ли? — попита Гуалкмай.
Донхад държеше с две ръце голям камък. Беше се съблякла само по риза и панталони. Два черни кинжала стърчаха от пояса й.
— Друг път няма — отвърна тя.
— Ще те чакам тук — обеща Гуалкмай.
— Зная.
Тя седна на борда на кануто с лице към щита, погледна през рамо, усмихна се за миг на Гуалкмай, пое си дъх и се прехвърли във водата.
Камъкът я повлече надолу и тя почувства нарастващото напрежение в ушите си. Броеше бавно наум и от време на време изпускаше по малко въздух. Когато стигна до петнадесет, пусна камъка и изрита силно с крака, изпускайки останалата част от въздуха. Плуваше право към Атлантида и се надяваше да излезе на повърхността от другата страна на щита. Знаеше, че той се простира едва на двайсет метра под водата и е напълно възможно да бъде преодолян.