Около нея цареше непрогледен мрак. Тялото й скоро започна да отслабва, изпитвайки крещяща нужда от кислород. Тя плуваше с всички сили. След около двайсетина секунди осъзна, че не може да продължава повече и изплува отгоре.
Седнал в кануто, Гуалкмай изпита огромно облекчение, когато я видя да се показва на повърхността на около трийсетина метра от него и от другата страна на щита. Тя си пое дъх и му помаха с ръка. Остана още малко на място да се съвземе, сетне заплува към брега.
Донхад излезе на сушата на стотина метра от церемониалния пристан на жреците. Познаваше добре района и както предполагаше, почти нищо не се бе променило за изминалите неколкостотин години. От мястото, където се намираше, виждаше няколко Водачи, които стояха на пост на кея. Запълзя в обратна посока и се скри в един отточен канал.
Когато наближи стената, видя, че каналът е преграден с метална решетка. Донхад пъхна острието на единия кинжал в долния край на решетката и дръпна нагоре. С Гуалкмай бяха идвали тук и бяха отворили решетката по същия начин. Както очакваше, тя се повдигна без особено усилие.
Следвайки каналните води, Донхад се озова в града.
6.
Миналото, 10 000 г.пр.Хр.
Разузнавателният кораб на Гъмжилото предприе отчаяна маневра, насочвайки се към звездата на системата. Смяташе да използва гравитационното ускорение като „прашка“, която да го завърти и да го запокити далеч извън пределите на слънчевата система и извън обсега на трите „хищни нокътя“, които го преследваха. До орбитата на Венера все още разполагаше с известна преднина.
Насекомите вътре в кораба познаваха добре възможностите на „хищните нокти“ и си даваха сметка, че шансовете не са на тяхна страна. Ето защо бяха решили да предприемат тази драстична мярка. Освен това осъзнаваха, че тяхното собствено оцеляване е без значение — най-важното бе да бъде изпратен докладът до най-близкото Бойно ядро, а това изискваше известно разстояние от преследващите кораби, както и от смущаващото въздействие на слънцето.
Артад наблюдаваше преследването от борда на кораба-майка. Не се поколеба нито за миг, когато нареди на един от „ноктите“ да продължи гонитбата, а другите два да се доближат на минималната безопасна дистанция до слънцето.
Тъкмо когато разузнавателният кораб навлезе в гравитационното поле на слънцето, „нокътят“ откри огън. Златисти потоци от енергия бликнаха от носа му и последваха разузнавателния кораб, застигнаха го, завъртяха го и го отклониха от курса. Изминаха няколко секунди преди насекомите да овладеят повредения кораб. Последваха още няколко изстрела, но енергията им бе погълната от Слънцето. Със своята сила енергийният лъч предизвика слънчево изригване, което обгърна и двата кораба и ги превърна в ярка експлозия от светлина. Когато блясъкът угасна, от корабите нямаше и следа.
Артад нареди на двата оцелели „нокътя“ да се приберат на кораба-майка и насочи вниманието си към изображението от екрана.
— Видя ли? — обърна се той към Аспасия.
— Да.
— Засега нямаме данни дали разузнавателният кораб на Гъмжилото е успял да прати доклад, преди да бъде унищожен. Може да го е направил преди да го открием. Ако препрограмирането на Главния страж и внедряването на агенти сред хората ти е тяхна работа, значи са тук от много време.
Аспасия вдигна шестопръстата си ръка.
— Предлагам да сключим мир, докато изясним въпроса.
— Предлагаш, значи? — погледна го намръщено Артад. — А кой е виновен за създалото се положение?
— Да приемем положението такова, каквото е — намеси се Харах. — Артад, винаги си позволявал на чувствата си да те управляват и това е най-големият ти недостатък.
Артад удари с юмрук по облегалката на креслото.
— Как смееш да…
— Ако Гъмжилото дойде — прекъсна го Аспасия, — какво значение ще има кой е допуснал грешката? Всички ще загинем.
— Добре, какво предлагаш?
Донхад притисна острието на черния кинжал в шията на Водача, после отстъпи назад, за да избегне внезапно бликналата от прерязаните съдове кръв. Когато тялото се свлече, тя се надвеси над него и свали медальона от окървавената шия. Смъкна и пръстена от ръката на Водача и го добави към онези, които бе взела от другите избити.
Пътят й през двореца беше белязан с кръв. Веднага щом напусна канала тя се озова сред невероятна суматоха. Тичащи във всички посоки ужасени хора, някои носеха вещите си, други бяха с деца на ръце. Едни бягаха към двореца, други — от него. От високоговорителите ехтяха имената на онези, които трябваше да се явят в двореца, или разпореждания към останалите. Причината за целият този хаос бе гигантският кораб-майка, увиснал над кулата на храма. Сянката му покриваше целия град. Нещо безпрецедентно се бе случило за хората, които обитаваха града на аирлианците, и неизвестността ги ужасяваше.