Четири години по-късно
Дългоочакваният ден дойде.
Спасяването на планетата не бе протекло успешно. След края на Революцията площта на обработваемата земя се бе разраснала до предели, които би трябвало да позволят изхранването на населението. Населението обаче страдаше от глад и болести, не достигаха припаси дори за хората на кораба. Положението бързо се влошаваше.
Бяха построени петнадесет по-малки кораба, конструирани така, че да бъдат пренасяни през космоса. Разположиха ги в огромните хангари на кораба-майка.
Имаше и други промени.
Въоръжени пазачи кръстосваха празното пространство пред възстановената стена на бункера. Достъп вътре имаха само малцина избраници, между които бяха Донхад и Гуалкмай. Само година след края на Революцията двамата се бяха събрали и скоро вече се радваха на резултата от близкото си съжителство — мъничкия им син, който обаче трябваше да остане отвън.
Раздялата бе тежка. Грижите за сина им пое сестрата на Гуалкмай, след като една вечер се сбогуваха. И тримата си даваха сметка, че може би се виждат за последен път.
Ето че дойде и денят на отлитането. Преди самия старт войниците разшириха охранявания периметър, тъй като се бе струпала огромна тълпа. Едни настояваха да се сбогуват с близките си, други — да бъде спрян полетът.
Донхад и Гуалкмай вече бяха настанени в помещенията, където щяха да живеят по време на полета заедно с останалите.
— Десет години — замислено произнесе Донхад.
Гуалкмай знаеше за какво говори. Според най-оптимистичните прогнози на учените още толкова време планетата можеше да изхранва населението.
— Поне ще са десет свободни години — спокойно уточни Гуалкмай.
И двамата бяха положили огромни усилия да убедят Енан, че синът им трябва да пътува с тях, но водачката остана непреклонна. Там не е място за деца, повтаряше тя. А и щеше да е трудно да го отглеждат в претъпканите помещения на кораба-майка. Тяхно бе решението да родят това дете в трудни времена, значи сега те трябваше да изберат — да летят, или да останат с него.
Вратата на товарния хангар бавно се плъзна и ги отряза от околния свят. По лицето на Донхад се стичаха сълзи. Тя знаеше, че каквото и да се случи, никога вече няма да види своя син.
Бяха обсъждали неведнъж онова, което им предстоеше. Донхад не се съмняваше, че Гуалкмай също понася тежко раздялата. Макар да криеше лицето си, тя знаеше, че очите му са насълзени. А и всички други на борда бяха оставили навън любими и близки. Сега бяха само един остров от мъка и страдание.
В определения момент корабът се отдели напълно безшумно от шейната, издигна се и набра скорост през замърсената атмосфера на планетата, докато най-сетне достигна космическия вакуум.
Единственото, за което се молеха пътниците, бе да не бъдат засечени от Гъмжилото и този страшен враг да не се появи в околопланетното пространство. Ето защо междузвездният двигател бе включен едва на втората година от полета. След страховит изблик на енергия, ярък като изригването на свръхнова, корабът се понесе със скорост, надхвърляща тази на светлината.
3.
12 362 г.пр.Хр. по Земния календар:
Спирално рамо Кентавър, Галактика „Млечния път“
Учените бяха сгрешили само в едно. Шейсет години след като корабът напусна планетата на Донхад и Гуалкмай, там все още имаше живот. Хората не бяха много, не водеха нормално съществувание, но все пак крачеха по повърхността на планетата. Бяха се пригодили — доколкото можеха към променящата се среда, след като машините, на които разчитаха, излязоха от строя една по една. Хранеха се с растения и животни, които техните предци не биха сметнали за храна, но такава бе човешката природа — да се вкопчва в живота с всички възможни средства.
За съжаление учените се оказаха прави по един друг въпрос. Включването на междузвездния двигател на кораба-майка бе засечено от един разузнавателен кораб на Гъмжилото, който се намираше на двайсет светлинни години от системата. Разузнавателният кораб мигновено се насочи в тази посока, като същевременно изпрати предупредителен сигнал до Бойното ядро на Гъмжилото.
Измина известен период преди Гъмжилото да определи от коя планета бе стартирал корабът-майка, но това бе търпелива раса, необременена с човешките представи за време. Междувременно на планетата бяха останали едва неколцина живи свидетели на изстрелването на кораба-майка. Техните потомци мислеха повече за това как да оцелеят, отколкото за космически кораби и пришълци. От петте милиарда население само двайсет милиона бяха доживели победния край на Революцията. Сега бяха много по-малко и живееха струпани на последните места от планетната повърхност, където все още можеше да се намира храна и радиацията не бе толкова убийствена.