— Мирдин!
Старецът се усмихна уморено.
— Отдавна не ме бяха наричали така, Брин. В двора на крал Артур ми казваха Мерлин.
— И аз така чух.
Мерлин се огледа.
— Трябваше да доведат тук Артур.
— Той издъхна точно на това място. — Брин посочи близката стена на манастира.
— А Екскалибур?
— Нито сълза за краля? — Брин скръсти ръце на гърдите си.
— Зная, че е мъртъв — отвърна Мерлин. — Скърбих по него насаме.
— Не ми се вярва.
Мерлин се изправи в цял ръст и въпреки изтощения му вид Брин неволно отстъпи.
— Направих каквото беше необходимо за тази страна и за народа й.
— Но не беше достатъчно — отбеляза Брин.
— По-добре, отколкото да се крия в една стара пещера, пълна с прашни свитъци.
— Така ли? — попита Брин, но не дочака отговора. — Тази страна е по-зле, отколкото беше някога. Мнозина загинаха. Едва не изгубихме Граала, както и меча. Виждам, че вече не се смяташ за един от нас. Така е по-добре. Ти предаде ордена.
— Просто продължих напред, както трябва да направи всеки от нас. — Мерлин пристъпи нетърпеливо. — Нашият орден следи развитието на тази история още от времето на Атлантида. Някога и ние почитахме нашите „богове“. Но когато те започнаха да воюват помежду си, загинаха невинни хора, Атлантида бе потопена, а оцелелите се разпръснаха по света. Много пъти съм разговарял с Артур — той е бил Сянка на едно от тези същества. Знае много за великата истина.
— „Великата истина“?
— Какво знаем ние? — попита Мерлин. — Известно ли ни е откъде са дошли „боговете“? Защо са останали тук?
Ако се съдеше по израза на Брин, той дори не разбираше въпросите, та какво оставаше за техните отговори.
Мерлин въздъхна и реши да смени темата.
— Екскалибур не е само меч. Той върши и други неща. Ще има нови войни. И двете страни го искат. Хора като мен — Мерлин кимна, признавайки ролята си в скорошните събития — ще се опитат да използват Екскалибур като символ. Но той е много повече от символ. Той има цел, изключително важна цел. Мечът е парче от древна мозайка, при това с ключово значение.
Брин слушаше търпеливо.
— Дойдох тук да поправя стореното — призна Мерлин.
— И как по-точно?
— Екскалибур трябва да бъде скрит по-добре, отколкото сега.
— Но аз не… — заговори Брин, но Мерлин тропна с жезъла по каменния под.
— Чуй ме, Брин. Мечът трябва да бъде скрит. Откакто излезе на бял свят, тези, които наблюдавате, знаят къде се намира. Ние… аз… пробудих същества, които беше по-добре да продължат вековния си сън, и те пратиха своите Сенки за меча и Граала. Пазихме ги поколения наред, но това място вече не е безопасно. Сам го знаеш, иначе нямаше да отпратиш Граала надалеч.
— А ти откъде разбра?
— Наблюдателите са невежи хора! Аз също бях невеж, но пътувах надалеч и видях много неща. Чел ли си някой от свитъците, които така ревниво пазиш?
— Само онези, които можах да разчета — възрази Брин.
— А другите? Онези, които са написани със старорунически символи?
— Никой не може да ги прочете.
— Аз мога и го направих.
— И какво казват те? — заинтригувано попита Брин.
— Решението да наблюдаваме, без да се намесваме, е било взето след гласуване на първата среща на Наблюдателите. Гласуването не е било анонимно. Имало е такива, които са смятали, че не бива само да наблюдаваме, но и да предприемаме необходимите действия. Да се борим с боговете за свободата си.
— Но в края на краищата мнозинството е взело друго решение — намеси се Брин. — Такъв е законът на ордена.
Мерлин въздъхна тежко.
— Това решение е взето от хора. Ние също сме хора и можем да го променим.
Брин поклати глава.
— Орденът никога няма да го промени. Нито ще има друго събрание.
— И ти си невеж като другите! — тросна се Мерлин.
— И какво би направил ти с меча? — побърза да смени темата Брин.
— Ще го взема — с ножницата, в която се прибира — и ще го отнеса далеч оттук. Ще го скрия някъде, където никой няма да го намери.
— Не виждам защо трябва да ти вярвам — рече Брин и се обърна към вратата.
— Аз сбърках.
Брин спря. Мерлин продължи.
— Не биваше да се захващаме с тези същества и тяхната междуособна война. Нямаме достатъчно сили.
— Е, и? Такова е кредото на Наблюдателите. Да следят, без да се намесват. Ти го наруши.
— Това също беше грешка — отбеляза Мерлин. — Не бива само да наблюдаваме. Трябва да действаме. Но не както направих аз, като се опитах да подражавам на тези същества, да се съюзя с едната страна срещу другата. Мислех, че Артур… — той поклати глава. — Подмамих се, както е станало някога с първите свещеници. Трябва да се държим настрана. Единственият ни шанс е да ги атакуваме — внезапно, неочаквано, всеки път, когато ни се отдаде възможност.