— Какво общо има това с меча? — попита Брин.
— От него се нуждае всяка от двете страни, за да спечели войната — обясни Мерлин. — А сега те вече знаят, че достъпът до това място е лесен. Ето защо Екскалибур трябва да бъде преместен. Не бива да попада в ръцете нито на Сянката на Аспасия, нито на последователите на Артад, нито на едни други, още по-страшни създания, които искат да го унищожат.
— Древният враг?
Мерлин кимна.
— Мислех, че това е мит, измислен от жреците и свещениците. Както християнския Сатана, който е антипод на техния бог.
— Във всеки мит има и частица истина.
Брин прокара разтреперана ръка през брадата си.
— Казваш, че законът повелява Наблюдателите да не се намесват — продължи Мерлин. — В такъв случай как са попаднали тук Екскалибур и Граалът?
— Донесъл ги е Йосиф Ариматейски от Йерусалим.
— С това не е ли нарушил закона?
Брин кимна неохотно.
— Тогава нека поправя сторената грешка и да ги отнеса оттук. А ти можеш да продължиш да наблюдаваш.
— Екскалибур е в безопасност — произнесе Брин, но не толкова убедено. — Аз зная, че…
Мерлин го прекъсна.
— Те дойдоха тук, за да вземат Ка-огърлицата на Артур, нали?
Брин бавно кимна.
— Да. Онези, които чакат.
— Значи знаят за това място. И пак ще се върнат.
— И аз се боя от това — призна Брин.
— Винаги могат да открият меча. Аз обаче знам едно място, откъдето няма да могат да го вземат. Не само те, но и който и да било друг.
— Къде? — попита намръщено Брин.
— На покрива на света.
— И къде е този покрив?
— Това не е твоя грижа — усмихна се Мерлин. — Докато мечът е там, няма от какво да се страхуваш.
— Последвай ме тогава — примирено каза Брин.
Стоунхендж
Стоунхендж беше опустял. Там, където се издигаше сламеното чучело, сега имаше само черна пепел и обгорели кости. Друидите се бяха върнали в хълмовете, подгонени от разбойниците, които сега се скитаха из страната и се прехранваха с грабежи и плячкосване. Така беше от векове и така щеше да продължи. Много нашественици бяха виждали каменните блокове, както и много поклонници. Щяха да ги виждат и в далечното бъдеще.
Небето беше посивяло, валеше слаб дъжд. В центъра на мегалитния комплекс, върху каменната плоча, се появиха очертания на врата. Тя се плъзна встрани и прага прекрачи фигура, загърната в черно наметало. Посрещната от дъжд, жената под наметалото побърза да вдигне качулката. Приличаше на онази, която бе влязла преди време, само дето бе с петдесет години по-млада. Кожата й сега бе гладка и розова, косата — гарвановочерна.
Беше опитала и се бе провалила. Гуалкмай беше безвъзвратно погубен. След всичките тези години, които прекараха заедно! Тя се наведе обратно към отвора и издърпа носилката със сгърченото старческо тяло върху нея. Вратата се затвори. Жената подмина останките на изгорялото чучело, без дори да ги забележи. Когато стигна до малък хълм в покрайнините на Стоунхендж, се обърна и погледна назад.
Здрачаваше се и дъждът бе спрял. Камъните едва се различаваха през стелещата се мъгла. Чувстваше се самотна, ужасно самотна, като единствения обитател на огромна равнина. Тя се отправи към самотно стърчащ дъб с дълги, разкривени клони. Беше като страж, оставен да бди над цялата околност. Жената заби лопата в подножието на дъба и започна да копае гроб. Отне й цялата нощ да го изкопае достатъчно дълбоко.
Когато първите лъчи на слънцето озариха източния хоризонт, тя излезе от дупката. Наметалото й бе разкаляно, косата й — покрита с пръст, а по нежната кожа на дланите й личаха мехури.
Тя взе на ръце сгърченото тяло на мъжа си и го положи в гроба. Допря ръка в бузата му за известно време, сетне се изправи, бръкна в джоба и извади огърлицата с пресечения медальон. Погледа го известно време, сетне пъхна ръка под наметалото си и извади още една подобна огърлица, която обаче бе съвсем здрава. Наниза счупения медальон на веригата до здравия и закачи веригата на врата си. Сетне сведе поглед към мъжа си и му заговори на техния роден език:
— Десет хиляди години! Обичах те всеки ден от тези безкрайно много години. Ще те помня и обичам и през следващите десет хиляди.
С обляно в сълзи лице Донхад започна да заравя гроба. Привърши след около час, извърна се и пое на юг, където трябваше да изпълни още една, последна задача.