Робърт Дохърти
Зона 51: Мисията
На баща ми — Джордж Майер,
който ми помогна да превърна
една мечта в реалност.
Пролог
Един златист израстък се пресегна от стража-компютър под повърхността на Марс, докосвайки главата на аирлианката, която бе събудила първата група и я бе изпратила с „хищните нокти“ на Земята.
Стражът я информира за унищожаването на флотилията и за смъртта на нейните другари. Зениците на червеникавите й очи се свиха, докато приемаше информацията.
Аирлианката изведнъж се напрегна, доловила чрез стража странна аномалия в околностите на Крепостта. Тя нареди на датчиците от повърхността да издирят причината. Непознат обект летеше право към базата и до приземяването му оставаха не повече от тридесет секунди. Не излъчваше електромагнитна активност и тя почти бе готова да го игнорира, когато си спомни, че е единствената будна в базата и няма право на никакви рискове. За по-малко от секунда изпрати няколко телепатични команди.
От центъра на слънчевите колектори изригна фонтан от чиста енергия. Той удари приближаващия се „Наблюдател“ и го изпепели на място.
Аирлианката зърна блясъка на атомната експлозия. Беше само на пет километра от нея. Опасно близо, но не достатъчно.
Аирлианката предаде нова серия от команди. Трябваше да събуди останалите. Чакаше ги още толкова много работа.
Първата битка беше изгубена, но войната още не беше свършила.
1.
Лиза Дънкан нагласи фокуса на телескопа.
— Ето го кораба-майка. Вижда се добре на фона на лунната повърхност.
Макар и ниска на ръст, тя беше стройна и добре сложена. Тъмната й коса бе подстригана късо и обрамчваше отслабналото й лице, все още напрегнато от преживяното напоследък. Държеше чаша с вино в ръката, с която подкани събеседника си да погледне през телескопа. Носеше панталон и риза в зелен цвят, а коженото й пилотско яке бе съвсем изтъркано. Но пък вършеше работа, защото вятърът, подухващ откъм Скалистите планини, бе доста хладен.
През открехнатата врата на къщата, сгушена в подножието на един стръмен хълм, долиташе приглушен джаз. Огнени езици облизваха свода на голямата каменна камина, а димът излизаше през коминчето на покрива.
От мястото, където бе построена къщата, на височина близо два километра, можеше да се види значителна част от Източните равнини. На повече от 600 метра под тях мъждукаха светлинките на малкото градче Болдер. Най-близкият съсед бе на почти три километра по каменист и трудно проходим планински път — единственият, който достигаше до къщата. Скалистите планини се простираха на север и на юг, а континенталната падина — на запад.
Изгубиха близо два часа, за да стигнат до къщата от летище Денвър, откъдето наеха кола. През последните четиридесет минути пътят бе преминал през няколко стадия на деградация — от асфалт, през макадам до тесен коларски път.
Майк Търкот постави запотената чаша с бира на перилата и зае мястото на Лиза пред телескопа. Наведе се и опря око в гумения окуляр. Беше мускулест мъж, среден на ръст, с широки плещи. Имаше мургава кожа, наследство от индианските му предци, но черната му коса бе прошарена на слепоочията. Облечен бе в джинси и памучна фланела с извезана златна звезда на Специалните части върху лявата гръд. Изглежда въобще не усещаше хладния вятър.
— Представяш ли си — това нещо оцеля след ядрен взрив! — произнесе изумено той, докато разглеждаше силуета на кораба-майка на фона на ярката луна.
— Не забравяй, че е бил конструиран да прекосява междузвездното пространство с помощта на двигатели, за чиито принципи не можем дори да гадаем — отбеляза Дънкан. — Близо петдесет години учените в Зона 51 не са могли да пробият обшивката, за да проникнат вътре.
Търкот се изправи.
— Сега орбитата му стабилна ли е?
Дънкан се засмя.
— Притесняваш се да не ти падне на главата ли?
— Е, на нечия глава…
— И да падне — няма да е скоро. Лари Кинсейд от Лабораторията за реактивни проучвания каза, че е на възможно най-отдалечената околоземна орбита и засега изглежда в стабилен полет. Преобръща се съвсем бавно, а отворът от взрива не е чак толкова голям, като се има предвид мощността на бомбата. От фотоувеличението личи, че обшивката е разкъсана, но не и вътрешната носеща конструкция. Един от „ноктите“ се рее наблизо, той също се преобръща.
Търкот си спомни шестия извънземен кораб, който се бе впуснал в преследване и бе стрелял по него, тъкмо когато избухна бомбата. Корабът беше оцелял след невероятния по сила взрив, но изглежда бе изгубил управление миг преди да удари с един от лъчите си скакалеца.