Лиза Дънкан кимна.
— Такова решение не е от нашата компетенция. Ще трябва да доведем тук президента.
Златистото сияние внезапно побледня, после вътре се оформи триизмерно изображение. Виждаше се небе след изгрев слънце и редица от черни точки, плъзгащи се по него.
— Това пък какво е? — попита Дънкан.
— Може и да не успеете да извикате президента — засмя се Търкот. — Това са изтребители, които, изглежда, идват към нас.
34.
Рапа Нуи (Великденски остров)
Гулик седеше в задната част на просторния флотски хеликоптер, приземил се в единия край на пистата, и слушаше на командната честота как върви подготовката за нападението. Разполагаха с достатъчен бомбен товар, за да превърнат вулкана в безформена купчина от камъни. След това — Гулик разтърси глава, напоследък му се струваше, че все по-трудно владее мислите си… след това ще се върне и ще се заеме с изравянето на кораба-майка. А после… после…
— Сър, да не ви е лошо? — попита разтревожено флотският лейтенант. Не знаеше какво става, но в едно бе сигурен — че всички здравата са се забъркали в голяма каша.
— Нищо ми няма — сопна се Гулик.
— Сър, „фантоми“! — обяви операторът от радарния монитор. — Излизат от гърлото на вулкана.
Командирът на ескадрилата пръв забеляза „изтребителите фу“, които се вдигаха, за да пресрещнат самолетите му. Вече имаше представа от инцидента в океана какво ще последва и побърза да включи връзката:
— Говори „Орел шест“. Говори „Орел шест“. Отбой! Отбой!
Самолетите послушно направиха остър завой с допълнителна тяга, за да напуснат мястото на полесражението. „Фу“-тата се хвърлиха да ги преследват.
В подземната кухина всички въздъхнаха с облекчение, когато забелязаха, че самолетите се връщат обратно, преследвани от „фу“-тата.
— Виждам, че стражът все още може да се грижи за себе си — промърмори Търкот.
— Има ли някакъв начин да се свържем с Вашингтон? — попита Дънкан. — Ще настоявам да отстранят Гулик от длъжност.
— Защо не поискаш от стража да ни пусне до радиопредавателя на скакалеца? — обърна се Търкот към Нейбингър.
— Ще опитам — обеща Нейбингър.
Гулик все още имаше една последна карта, скрита в ръкава. Той знаеше, че във флотилията на „Ейбрахъм Линкълн“ е включен и един ракетен крайцер. Сграбчи микрофона и нареди да го свържат с адмирала.
Обемното изображение над пирамидата внезапно промени гледната точка и показа четири огнени дири, изригващи от един от корабите.
— Какви, по дяволите, са тези? — попита Кели и задърпа Търкот да погледне.
— Ракети „Томахоук“ — произнесе сподавено Търкот.
— С ядрени глави? — попита уплашено Дънкан.
— Едва ли, но са достатъчни, за да ни сринат в океана.
— Мислиш ли, че „изтребителите фу“ могат да ги спрат?
— Няма да имат време. Още преследват самолетите.
Не им оставаше друго, освен да наблюдават безпомощно, докато ракетите достигнаха свръхзвукова скорост и малко след това пресякоха брега на Великденския остров, само на няколко километра от тях.
— Остават ни няколко секунди… — каза Търкот.
Изображението премигна, след това отново показа острова — напълно невредим.
— Какво стана? — попита Кели.
На борда на „Линкълн“, адмиралът задаваше същия въпрос на своите командни оператори. Стараеше се да не обръща внимание на разярените крясъци на Гулик, отекващи от говорителите.
— Сър, доколкото мога да определя, около вулкана съществува някакъв вид силово поле. Нашите ракети са се саморазрушили при сблъсъка с него.
Адмиралът се почеса замислено по темето. Нямаше никакво обяснение за това, което ставаше на острова. На всичко отгоре вече беше изгубил шест невъобразимо скъпи самолети Ф-16 и четири ракети „Томахоук“.
— Веднага изстреляйте втори залп! — крещеше от говорителите Гулик.
— Сър, получих съобщение от някой, който твърди, че е вътре във вулкана — надигна се радистът.
— Свържете ме с него — нареди адмиралът, без да обръща внимание на Гулик. Той взе микрофона. — Говори адмирал Спрингфилд.
— Господин адмирал, тук е Лиза Дънкан, научен съветник на президента. Сега — слушайте ме внимателно. Кой ви разреши да атакувате това място?
— Генерал Гулик, госпожо.
— Генерал Гулик не е с всичкия си.
— Но у него са кодовете за извън…