Преди около година Нейбингър бе направил изумително откритие, което все още пазеше в тайна. Открай време се знаеше, че съществуват пергаменти и свитъци с египетски произход, при изписването на които не са били използвани класически йероглифи, а нещо като по-древна картинно-образна писменост, наричана „стари руни“. Вярно, че източниците на подобна информация все още бяха оскъдни. Твърде оскъдни, за да осигурят необходимия минимум данни и да бъдат преведени. Но затова пък достатъчно, за да предизвикат интерес. Това, което привлече вниманието на Нейбингър, бе поредица от стари руни в един южноамерикански свитък. След около година напрегната работа върху копията, с които разполагаше — сравнявайки ги с тези от Египет — професорът бе почти сигурен, че е успял да разгадае близо няколко десетки думи и символи. Необходими му бяха обаче още образци, за да се почувства по-уверен в точността на малкото, което бе постигнал. Историята познаваше не един случай на тотално заблуждение при разчитане на древни писания.
Каджи просъска няколко думи, работниците му скочиха на крака и напуснаха пъргаво подземието. Нейбингър изруга тихо, пъхна бележника в джоба си и се надигна.
— Слушай, Каджи, платил съм ви да…
— Всичко е наред, професоре — прекъсна го Каджи, вдигнал мазолестата си длан. Говореше почти перфектен английски, дори с леко британски акцент — за изненада на Нейбингър, който бе свикнал египтяните често да се прикриват зад незнанието на езика, когато така им е по-изгодно. — Просто им дадох малка почивка. Ще се върнат след час. — Той погледна към резонатора и се усмихна, а златните му зъби проблеснаха в мрака. — Май нещо не върви, а?
— Не върви — кимна уморено Нейбингър.
— На професор Хамънд също не му потръгна при опитите с машините, през 1976.
— Бил си с Хамънд? — учуди се Нейбингър.
В „Роял мюзиъм“ в Лондон беше чел доклада на Хамънд за експедицията. Един от непубликуваните трудове — също поради липса на откритие. Разбира се, още тогава Нейбингър забеляза, че всъщност Хамънд е открил нещо — а по-точно, наличието на остатъчна радиация във вътрешността на пирамидите, каквато не би трябвало да има.
— Много пъти съм бил тук — продължи Каджи. — И тук, и в другите пирамиди. Слизал съм и в Долината на царете. Прекарах много години на юг, в пустинята, преди водата на язовира да я залее. Оглавявал съм работните групи в не една експедиция и съм виждал какви ли не чудати неща.
— Хамънд откри ли защо апаратурата му не работи?
— Не, за съжаление — въздъхна театрално Каджи и прокара ръка по командното табло на резонатора. — Тази машина трябва да е доста скъпа?
— Да, така е… — понечи да отговори Уелчър, но Нейбингър го спря. Вече разбираше накъде върви разговорът.
Каджи се усмихна.
— Ах, Хамънд също не получи никакви резултати. Хората му се навъртаха около машината. Твърде много радиация, казваха. Хамънд не им вярваше. Но машината няма да лъже, нали?
Този път Уелчър премълча.
— Щом машината не лъже — продължи мисълта му Нейбингър, — значи нещо трябва да предизвиква смущенията.
— Или нещо някога е било тук и все още предизвиква смущения — поправи го Каджи. Той се извърна и се насочи към входа на подземието, където имаше голям каменен саркофаг.
— Този саркофаг е бил празен, когато са счупили печатите — подхвърли зад него Нейбингър.
Имаше предвид първата експедиция от 1951 г., когато бяха проникнали в тази зала. Всички тогава били ужасно развълнувани от факта, че печатите на каменната гробница са непокътнати. Смятали, че веднага щом вдигнат похлупака, ще разкрият тайните на пирамидата. Представяше си смайването им, след като го сторили и вътре нямало нищо.
В Голямата пирамида има три помещения. Двата входа — официалният, на северната страна, и прокопаният по заповед на халифа векове по-късно, се свързват в тунела, който пресича дебелата каменна стена и продължава навътре в скалата под пирамидата. На свой ред тунелът също се раздвоява, като единият му ръкав отвежда право в Средната зала и Голямата галерия, от която пък се стига в Горната зала. Другият, по-скоро открит, слиза още по-надолу, към Долната зала. Именно в тази зала работеха Нейбингър и хората му.
— Бях тук през 1951 г. — кимна Каджи. — Да, тогава саркофагът беше празен.