— Кои бяха тези хора? — попита Нейбингър и затвори бележника.
— Те бяха германци.
— Германци? Но как са се добрали до Кайро? Нали градът все още е бил в ръцете на англичаните?
— Нищо по-лесно. По време на войната Кайро бе един от големите центрове на шпионажа. Какви ли не странни птици влизаха свободно в града. — Завладян от спомени, Каджи продължи с развълнуван глас: — Истинско преживяване бе да си в Кайро през ония години. Дори курвите работеха за едната или за другата страна — най-често и за двете. Баровете бяха натъпкани с шпиони. Англичаните шпионираха германците, които пък шпионираха американците, а те на свой ред шпионираха италианците и тъй нататък. — Каджи се изкиска. — На черния пазар можеше да се спечели цяло състояние. Та не беше хич трудно да се пратят тези хора в Кайро. Особено през юли, когато всички бяха заети с подготовка за евакуация или за посрещане на новите господари.
— Откъде се бяха сдобили германците с този чертеж? — прекъсна го Нейбингър.
— Нямам представа. Използваха ме само, за да ги вкарам. Оттук насетне те поеха управлението.
Нейбингър зададе въпроса, който не му даваше мира.
— А знаеха ли да четат йероглифите?
— Не съм сигурен… но с тях имаше един, който ги разбираше по свой начин. Бяха дванадесет. Спуснахме се в ниското, където тунелът извива и поема нагоре към Голямата галерия, и там спряхме. След като се ориентираха, те започнаха да копаят. Ей тогава се изплаших. Щяха да ме обвинят, защото пазачите знаеха, че аз съм ги довел. Със своите лопати и кирки буквално унищожаваха прехраната ми… Този, който ги ръководеше… — Каджи млъкна, завладян от спомени, — беше зъл човек. Личеше си по всичко и най-вече по очите. Още като се завайках, той ме сряза с поглед и веднага разбрах, че отворя ли си още веднъж устата, ще съм мъртвец. Тъй че млъкнах.
Работеха доста бързо. Знаеха къде да търсят и само след час откриха прохода. Нов тунел! Бях толкова развълнуван, въпреки уплахата си. Нищо подобно не ми се бе случвало досега. Новият коридор водеше надолу, към скалата под пирамидата. Никой досега не бе предполагал за подобна възможност. Всички бяха търсели пътища да продължат нагоре.
Немците влязоха и аз ги последвах. Не разбирах какво си говорят, но беше очевидно, че и те са развълнувани. Спуснахме се навътре в тунела — Каджи посочи с пръст през рамо — както и ние с теб тази сутрин. На три пъти движението ни беше блокирано от тънки стени. Таванът беше изписан с непознати йероглифи и аз не се съмнявах, че сме попаднали в участък, където от четири хиляди години не е стъпвал човешки крак. Немците прокопаха отвори в стените, без да се грижат за боклука, който оставяха. Тунелът завършваше с каменна стена, но те не се спряха пред нея, както не ги бяха спрели предишните три стени. Нахвърлиха й се със своите лостове и кирки и съвсем скоро я разкъртиха. И тогава влязохме в залата. Саркофагът си беше там, където си го виждал на снимките от експедицията на Мартин, покрит с тежкия похлупак и с непокътнати печати. А из въздуха се усещаше присъствието на…
Каджи замлъкна и Нейбингър втренчи очи в него. Сякаш омагьосан от гласа на стареца, той почти виждаше картината пред себе си.
Каджи погледна към средата на залата, където бе разположен саркофагът.
— Немците не бяха археолози. Със сигурност го знаех. Личеше си от начина, по който къртеха стените. И по това как счупиха печатите и вдигнаха похлупака. През 1951 на Мартин му бяха нужни шест седмици, за да отвори саркофага, като подготвяше в подробности всяко предстоящо действие от операцията. А в онази нощ немците го сториха за пет минути. Нищо друго не ги интересуваше, освен съдържанието на саркофага. Нито надписите по стените, нито печатите. Нищо, освен вътрешността на каменната кутия.
— Саркофагът… празен ли беше?
— Не.
Нейбингър чакаше, но нетърпението му надделя.
— Вътре ли беше тялото на фараона?