— Като например? — рече Дънкан, но не дочака отговор. — Дали проблемът не е във финансирането? Или в това, че някога за създаването на проекта са били наети хора, издирвани от правосъдието, като вашия стар професор? Няма ли да се окаже, че в известни случаи хората са надвишавали правата си и дори са престъпвали законите?
Блестящите червени цифри върху монитора показваха „Време до излитането — 130 часа и 16 мин.“ Това бе всичко, което сега имаше значение за Гулик. Беше обсъдил с някои от групата как точно да се справят с проблема Дънкан и моментът за атака изглежда бе настъпил.
— Каквото и да е станало преди петдесет години, едва ли сега можем да го поправим — заяви той. — Опасяваме се по-скоро от въздействието, което подобни разкрития могат да окажат върху обществеността. Според някои проучвания на доктор Слейдън — нашия психолог — социалните и икономическите последствия от разкриването на цялата истина за Зона 51 могат да бъдат катастрофални. Толкова катастрофални, че всички следвоенни президенти са одобрявали без колебание съхраняването на нашите изследвания в дълбока тайна.
— Е, този президент може да е на друго мнение. Времената се менят. Средствата, които са били вложени във вашия проект, са огромни, а резултатът засега е минимален.
— Ще си заслужава, дори ако само вдигнем кораба-майка във въздуха.
Дънкан загаси цигарата и се изправи.
— Надявам се. Приятен ден, сър. — Тя се извъртя на високите си токчета и излезе през вратата.
Миг по-късно в залата влязоха неколцина от униформените представители на „Меджик-12“. Лицето на Гулик беше изкривено от гняв.
— Дънкан души като хрътка — посрещна ги той. — Изглежда знае, че нещо става.
— Ами да й покажем доклада на Слейдън за въздействието сред обществото — предложи Кенеди.
— Казах й за доклада, но тя вече го е чела — отвърна Гулик. — Не, друго търси тя.
— Мислите ли, че знае за Дълси? — попита Кенеди.
— Не. И най-малко подозрение да имаше, щяхме да го научим преди нея. Имаме сигурни хора във всички разузнавателни служби. Трябва да е нещо друго.
— Операция „Кламер“? — попита Кенеди.
Гулик кимна.
— Намекна, че фон Сеект и останалите били наети незаконно. Май знае твърде много. Ако дръпнат този конец, току-виж размотали цялото кълбо.
Кенеди посочи папката.
— Можем да я попритиснем, стига да кажете.
— Тя е представител на президента — напомни генерал Браун.
— Нужно ни е още малко време — въздъхна Гулик. — Мисля, че Слейдън може да я омае с песничките си. Ако не успее — добави той, — тогава ще играем грубо. — Той погледна монитора и смени темата. — Какво е състоянието на „Найтскейп“?
— Всичко е наред, сър — отвърна адмирал Кокли. — Хората са разположени в района на мисията и чакат заповеди.
— Ами проникването на онзи репортер снощи? — попита Гулик.
— Проблемът е решен, а имаме и допълнителна полза от станалото. Става дума за един тип на име Франклин. НЛО-маниак. От доста време е като магарешки бодил за охраната. Но повече няма да ни безпокои. Мъртъв е и всичко изглежда като пътно произшествие.
— Как са проникнали в периметъра? — попита Гулик.
— Франклин е откачил антените от сензорите от двете страни на пътя — докладва Кокли. — Узнахме го от касетофона на репортера.
— Искам да се смени тази система. Явно е остаряла. Монтирайте лазерни сензори край пътя.
— Слушам, сър.
— А репортерът?
— Откараха го в Дълси. Не работи никъде, дошъл тук за собствено разследване. В момента разработваме версията за изчезването му.
— И да не се повтаря — нареди Гулик с нетърпящ възражение глас.
— Да, сър.
— А какво ще правим с фон Сеект? — намеси се Кенеди. — Ако много се обажда, Дънкан може пак да започне с въпросите.
Гулик се почеса по темето.
— Професорът е изпята песен. Прекали ли, ще го от страним по медицински показания. Отдавна вече е само бреме за проекта. Ще поговоря с доктор Круз.
Дяволското гнездо, Небраска
Време до излитането — 130 часа
— Какво е това? — попита Търкот.
Мъжът в сив комбинезон до него вдигна глава.
— Лазерна стрелкова система — отвърна той и щракна металния капак върху сложното устройство, привлякло вниманието на Търкот.
За първи път виждаше лазер, който да се побира в куфар, но човекът до него очевидно нямаше никакво желание да си бъбрят на технически теми. Още един въпрос към купчината неизвестни.
— Всички да спят. Не се знае кога пак ще почивате — обади се Прага. — Стъмни ли се, тръгваме. — Той премести поглед върху Търкот. — Приятни сънища, мръвко — добави на немски.