Гласът отново замря.
— „Две-три“! Говори „Шести“. Докладвай за ситуацията! Край.
Тишина.
— „Дриймленд“, говори „Виктор шест“. Засичате ли „Две-три“? Край.
— „Виктор шест“, говори кулата „Дриймленд“. Незабавно се прибирайте в базата. Упражнението приключи. Всички самолети да се приготвят за кацане. Ще изчакате в кабините, докато получите разрешение от охраната. Край.
— Искам да знам какво става с „Две-три“. Край.
— Изгубихме го от екраните. Започваме операция по издирване. Изпълнявайте заповедта. И прекратете радиовръзката. Край.
Тук записът приключваше. Кели поседя неподвижно, замислена върху чутото. Името „Дриймленд“ й беше добре познато. Отново се върна към писмото на Симънс.
„Кели, зная точно какво си мислиш. Може да е капан, като онзи, който ти устроиха тогава. Но ще ти кажа, че разговарях с един приятел от тукашната военновъздушна база. Каза ми, че небето над базата Нелис е най-забраненото въздушно пространство в цялата страна, дори повече от това над Белия дом. Каза ми също, че по време на подобни учения пилотите нерядко използвали краткия път през забранената зона, за да получат тактическо преимущество. Ако този пилот се е озовал над Езерото на конярите (Зона 51) или е пресичал в непосредствена близост, може да е зърнал нещо, което не е трябвало да вижда. Всъщност, изглежда е станало точно това.
Кели, познаваш ме добре. Смятам да отскоча до там и да се поогледам. Дори и да не надуша нищо, все ще събера достатъчно материал за някоя статия, посветена на базата край Езерото на конярите. Може би от «Текникъл» ще се съгласят да я вземат.
Ще бъда там в нощта на девети. Което означава, че на десети вече трябва да съм се върнал. Не смятам да се мотая повече от необходимото. Значи каквото и да се случи, до вечерта на десети ще гледам да ти позвъня. Дори и да не успея да се прибера, ще оставя съобщение на телефонния си секретар.
Зная, че всичко това звучи мелодраматично, но когато загазих в Салвадор — място, от което в наши дни никой не се интересува — единственото, което ме спаси, бе фактът, че другаде очакваха обаждането ми. Инак онези копелдаци да ме бяха смазали от бой заради всичко, което надуших. Така че, ако не чуеш гласа ми до девет сутринта на десети, значи са ме спипали. Предполагам, че знаеш как да постъпиш. Дължиш ми го, приятелче!
Пожелай ми късмет. Между другото, ако нещо се случи с мен — трам-трам-тарарам — разполагаш с копие от записа, писмото и ключ от апартамента, който също е в плика.
Не се налагаше дори да проверява в календара. Днес беше девети. Тя взе касетата и я отнесе, заедно с писмото, на писалището. Отключи едно от чекмеджетата с висящия на шията й ключ, намери папката с надпис „Нелис“ и я извади отгоре.
Когато я разтвори, видя, че първият документ вътре е официално изявление от отдела за връзки с обществеността към базата. Подписът беше на ръководителя на отдела, майор Прага.
„Мръсник“ — промърмори Кели, споходена от неприятни спомени. Сетне постави писмото на Джони Симънс и касетата вътре, върна папката в чекмеджето и го заключи. Върху плота на писалището нямаше нищо освен черно-бяла снимка на мъж в зелена униформа, обрамчена в сребърна рамка. Мъжът носеше черна барета, а на гърдите му висеше картечен пистолет.
— Май този път Джони е захапал въдицата, тате — обърна се тя към човека от снимката. Почука с молив по устните си и въздъхна. — Мътните те взели, Джони. Все ми създаваше проблеми, но този път направо прекали.
Военновъздушна база Нелис
Околностите на Езерото на конярите
Време до излитането — 144 часа
— Чакай тук — нареди Франклин, след като закова рязко раздрънкания, прашен джип. Никакъв блясък от светлините на стоповете. Франклин беше извадил бушончето малко преди да свият по черния път. Приведен напред, Джони Симънс оглеждаше с присвити очи мрака наоколо. Не оставаше друго, освен да се уповава на познанията на Франклин за пътя. И въпреки това не му беше никак приятно да се щурат слепешката с кола сред храсталаците.
Симънс докосна сбърченото си чело. Намираха се на няколко хиляди метра височина и вече усещаше главоболие заради разредения въздух. Беше висок, мършав мъж, с покрито с лунички лице. Изглеждаше далеч по-млад от тридесет и осемте си години, донякъде заради немирния червеникав перчем.
Франклин претича до единия край на пътя, изгуби се за малко в мрака, сетне сянката му пресече отпред и потъна от другата страна. Когато след няколко минути се върна, държеше четири дълги, зелени пръчки.