Кели забеляза, че го слуша почти захласнато. В думите му имаше смисъл, което бе втората й изненада за днес. Спомни си какво бе узнала от последния телефонен разговор, преди да потегли към летището.
— Устройството на намотките е относително просто. Проблемът обаче бе, че не съумявахме да го възпроизведем. По дяволите, не можехме дори да разберем от какъв метал са изработени. В действителност, оказа се, че това даже не е метал. По-скоро беше… — Джарвис направи пауза. — Е, достатъчно е да кажа, че беше нещо различно, нещо, което и най-добрите мозъци не бяха в състояние да разберат.
— Защо прекратихте договора си? — попита го Кели.
— Ами нали ви казах? Не се справихме със задачата и ни освободиха. Предполагам, че са наели други.
— Какво знаете за човек на име Майк Франклин?
— Кукунделът, дето живее в Рейчъл?
— Той е мъртъв — произнесе Кели, като следеше внимателно реакцията му.
— Твърде дълго се церемониха с него — бе единственият отговор, преди да посегне отново към чашата.
— Кои се церемониха? — попита Кели.
— Ами… правителството — Джарвис се наведе напред. — Говорят, че този Франклин бил мошеник. Водел срещу заплащане хора горе в планината да наблюдават какво става край езерото. На няколко пъти са го хващали и са го предупреждавали, но той не се отказвал. Какво очаквате тогава?
— Май не ви интересува как точно е умрял — подхвърли Кели. — Веднага предположихте, че е работа на правителството.
— Може да е получил сърдечен удар. Хич не ми пука.
— Не се ли безпокоите, че те могат и вас да посетят? А и сигурно знаете повече от Франклин.
— Точно затова разговарям с вас. Затова се съгласих да ме интервюират по телевизията. Гледам да съм пред погледа на обществото.
— Аз пък си мислех, че е заради петстотинте долара — отбеляза сухо Кели.
— Кой отказва пари? Но истинската причина е, че така ги държа на разстояние. Няма да ме пипнат, защото това ще повдигне твърде много въпроси и ще докаже, че твърденията ми са били верни. За отмъщение ме натикаха в черния списък. Не мога да си намеря свястна изследователска работа никъде и се налага да се прехранвам както сваря.
— Дали пък нямате работа, защото така и не сте успели да се дипломирате в университета — засече го Кели.
Джарвис остави внимателно чашата.
— Един час изтече.
— А, има още — отвърна тя, като погледна часовника си. — Действително сте работили в Бели пясъци, но според достоверни източници е било върху монтирането на нова изследователска инсталация, а не върху самата нея. Освен това не открих никаква информация, че притежавате каквато и да било научна степен, освен бакалавърска от Държавния университет в Олбъни.
— Ако имате още въпроси, хубаво ще е да побързате, преди да ви е свършило времето — каза Джарвис.
— Да сте разговаряли някога с Джони Симънс?
— Не познавам такъв човек.
Кели описа Джони, но Джарвис продължи да настоява на своето. Тя реши да опита отново с пряка атака.
— Разговарях с Лори Търнър, която ви е интервюирала миналата година за кабелната телевизия. Тя ми каза, че доста от фактите в биографията ви не изглеждат достоверни. Което ме кара да се съмнявам във вашата история. С други думи — или сте лъжец, или подставено лице за разпространяване на фалшива информация. И в двата случая всичко, което разказахте за Зона 51, е измислица.
Джарвис стана.
— Времето ви изтече. За мен бе удоволствие. — Той се обърна рязко и напусна бара.
— Страхотно — промърмори Кели. Току-що бе профукала петстотин долара и може би единствената възможност да намери път към Зоната. А и се бе надявала, че тъкмо Джарвис е бил човекът, с когото се е срещал Джони.
Погледна отново бележките от разговора. Какво би предприел баща й в подобно положение? Обичаше често да повтаря, че най-добрият метод да се преодолее някоя пречка е като се атакува по възможно най-неочаквания начин. Казваше също, че ако искаш да проникнеш в добре охранявано място, трябва да опиташ не където охраната е най-слаба, а където е най-силна, защото там най-малко ще те очакват.