Самолетът вече набираше скорост по пистата.
— В началото виждах някакъв смисъл в доводите им — продължи фон Сеект. — Но последната година промени всичко.
Нещо от думите на стареца прикова вниманието на Търкот.
— Какво искате да кажете с това „първия път“?
— Истината е, че работя за правителството на Съединените щати от доста време — призна фон Сеект. — Разполагах с определени знания и опит, които им бяха необходими, когато ме наеха… през лятото на 1942 г. Дойдох тук, на Запад. В Лос Аламос, Ню Мексико.
— Бомбата — кимна потресен Търкот.
Фон Сеект се засмя.
— Да. Бомбата. Но през 1943 г. бях преместен в Дълси, Ню Мексико. Там започна истинската работа. В Лос Аламос проверяваха информацията, която ние им давахме. Още тогава всичко тънеше в дълбока секретност. Имаха известен напредък, Ферми беше завършил успешна серия експерименти. Разполагаха с малко суров материал от неговата верижна реакция. А от мен се сдобиха с технологията.
— От вас ли? — вдигна вежди Търкот. Самолетът вече се издигаше. — Но откъде знаехте…
Фон Сеект вдигна бастуна си.
— Друг път ще ви разкажа тази история. Работихме без отдих до края на 1945 г. Мислехме, че всичко ни е ясно, също както смятат те сега за кораба-майка. Разликата беше, че тогава имаше война. Но въпреки това, немалко от нашите се противяха на изпитанието на бомбата. Ала всички, които държаха властта, бяха изморени. После Рузвелт умря. Вицепрезидентът Труман не беше в течение. Едва не заплатиха скъпо заради привързаността си към прекомерното опазване на тайната. Натовариха държавния секретар със задачата да му разкаже за бомбата. На Труман му трябваше малко, за да осъзнае значението на това, което му разкриват. И веднага нареди да се започнат изпитанията. Не знам дали го бяха информирали за всички опасности, също както държат на тъмно и сегашния президент. Тогава все още бяхме склонни на рискове.
Фон Сеект промърмори нещо на немски, което Търкот не схвана, и продължи на английски:
— Президентът изпрати нова представителка в „Меджик“, но и на нея нищо не казаха. Сигурен съм например, че са й спестили информацията за мисиите на „Найтскейп“. Надъхани са, че всичко, което вършат тук, далеч надхвърля способностите на политиците да осъзнаят смисъла и перспективите. Това се отнася и за президента, който тъй или иначе ще си иде след някоя и друга година.
Търкот мълчеше. Отдавна бе решил за себе си, че тази страна се управлява от бюрократи, окопали се здраво на държавните си постове, а не от политиците, сменящи се на всеки четири години. Сега поне знаеше защо Дънкан бе опитала да го внедри в „Найтскейп“.
— Точно в 5.45 сутринта на 16 юли 1945, беше извършен първия опит с атомно оръжие, създадено от човешки ръце. Монтирахме бомбата в стоманена кула в пустинята отвъд авиобазата Аламогордо. Никой не знаеше какво точно ще стане. Имаше някои — а те бяха сред най-добрите мозъци, които човечеството е в състояние да създаде — които вярваха, че това ще е краят на света. Те твърдяха, че бомбата ще предизвика верижна реакция, която ще унищожи планетата. Други бяха сигурни, че няма да се случи нищо. А всъщност си играехме с технология, която още не бяхме открили!
Последното малко обърка Търкот. Винаги бе смятал, че атомната бомба се е появила вследствие на задълбочени изследвания от страна на американските учени. Просто не можеше да схване накъде точно бие фон Сеект.
— Бяхме като деца, които са разглобили часовник, с надеждата да разберат как работи. Ами ако бяхме допуснали дори най-малката грешка? Ако бяхме свързали червената жичка, вместо синята? А и след като всичко беше наред, нима знаехме нещо за границите на нейните възможности? Чували ли сте какво точно си е мислел Опенхаймер в онази сутрин? — Фон Сеект не дочака отговора. — Спомнил си за едно индийско предсказание: „И тогава се превърнах в смъртта, в разрушителя на света“. Така стана и с нас. Всичко вървеше според плана. Сложихме на смъртта юзди — защото тя не разруши света, а ни се подчини.