Нейбингър отри потта от челото си и нагласи изместената раница. На конференцията Слейтър не изглеждаше особено обезпокоена от атаките на колегите си. Посрещна ги с усмивка, събра си багажа и се върна на своя остров, за да продължи изследванията. Беше им казала, каквото искаше да каже, а останалото си беше тяхна работа. Щеше ди се придържа към теорията си, докато някой не създаде по-добра. Нейбингър остана впечатлен от самоувереното й поведение. Но, разбира се, тя нямаше борд на директорите или цял куп началници, които да й надничат през рамото и да я държат отговорна, ако надхвърли бюджета. Затова можеше да си позволи да бъде свободна.
Той погледна визитката, която тя му бе дала на конференцията — имаше фотокопие на миниатюрна карта и стрелка, сочеща месторазположението на къщата й. Остави му картичката заедно с копията от диапозитивите. „Улиците на острова нямат имена — обясни му тогава. — Ако не знаете къде отивате, никога няма да стигнете целта. Но не се безпокойте, разстоянието от летището или от пристанището до нас е кратко.“
Нейбингър забеляза кичур бели коси над зелената ограда, заобикаляща невисока дървена къща. Жената зад оградата се извърна и той разпозна в нея Слейтър. Тя засенчи очите си с ръка и го проследи с поглед, докато я приближаваше. Слейтър беше към шестдесетгодишна, изглежда археологията бе късната любов на живота й. Беше се пенсионирала след сравнително успешна кариера на юрисконсулт към компания за минерални проучвания — очевидно това й даваше възможност да се отдаде на научни изследвания.
— Добър ден, млади човече — посрещна го тя, когато пое по алеята към нейната къща.
— Госпожо Слейтър, аз съм…
— Питър Нейбингър от Бруклинския музей — довърши тя. — Може да остарявам и някои от зъбите ми вече да се клатят, но все още не съм почнала да забравям. Да не сте сбъркали пътя за Нил? Доколкото си спомням, това беше районът на вашите научни изследвания.
— Пристигам направо от Кайро, със самолета през Маями — обясни Нейбингър.
— Чай с лед? — предложи Слейтър и го покани с ръка да влязат в къщата.
— Благодаря.
Вътре беше прохладно, макар и оскъдна, мебелировката беше елегантна и навсякъде бяха разхвърляни книги и списания. Слейтър вдигна куп пресни издания от фотьойла.
— Заповядайте.
Нейбингър се настани и прие с благодарност чашата, която му поднесе. Слейтър седна на пода и се облегна на облепената с най-различни снимки дървена стена.
— Е, какво ви води насам, господин Египет? Да не ви трябват още снимки на нашите забележителности?
— Мислех си за доклада, който представихте миналата година в Чарлстън — поде Нейбингър, без да знае откъде да започне.
— По-точно — преди единадесет месеца и шест дни — поправи го тя. — Надявам се умът ви да действа по-чевръсто, инак ще прекараме целия ден в приказки. Господин Нейбингър, зная, че не сте пристигнали тук, за да ми изразите възхищението си. А и аз не съм вашият професор от университета. Можете да задавате всякакви въпроси, дори такива, които ви се струват глупави. Самата аз неведнъж през дългия си живот съм задавала тъпи въпроси и ще ви призная, че не съжалявам за нито един от тях. Затова пък ме е яд за всеки път, когато съм си държала устата затворена.
Нейбингър кимна.
— Познат ли ви е нацисткият култ към Туле?
Слейтър си сложи бавно очилата.
— Да. — Тя се замисли. — Знаете ли, че преди около десетина години сред медицинската общност избухна страхотен спор дали да се използва определена историческа информация за изследването на хипотермията? — Тя не изчака отговора. — Информация, прилежно събрана и документирана от нацистките лекари, които потапяли затворници във вани и после ги замразявали бавно, като следели стриктно за промените в телесните функции до момента на смъртта. Освен това изваждали някои от „опитните зайчета“ малко преди да издъхнат и пробвали различни средства за съживяване — повечето от които безуспешни. Ценна информация, ще се съгласите с мен, ако пренебрегнем начина, по който е била събирана. Но решението на Американската медицинска общност беше, че информация, придобита по такъв брутален, нечовешки начин, не може да бъде използвана, дори и да повлияе в положителна насока на съвременните разработки, и в края на краищата да помогне за спасяването на човешки живот. Не зная какво мислите по този въпрос, но аз самата съм доста объркана. — Тя млъкна, пое си дъх и се усмихна. — Ето, че и аз подкарах отдалече. Но сигурно ще ме разберете. Та на въпроса ви — чела съм повечето публикации и материали, посветени на култа към Туле и нацистките възгледи за ролята на Атлантида. Но има и такива учени, които се съпротивляват яростно на употребата на информация от подобен характер, така че колкото и интересни да ми се струваха тези теории, бях принудена да ги заобикалям отдалеч в собствените си изказвания и публикации.