Намче досега бе откривал много трупове в планината. Практически невъзможно бе те да бъдат смъкнати обратно и затова най-често другарите им ги покриваха с камъни. Постоянно ниските температури съхраняваха напълно телата, но не такъв бе случаят тук.
Намче насочи поглед на югозапад, към Еверест. Над върха се виеше снежна опашка, но не беше твърде дълга, вероятно скоростта на вятъра бе между трийсет и петдесет километра в час. Призори хеликоптерът ги бе оставил на височина 5600 метра. Последните неколкостотин метра двигателите ревяха отчаяно, опитвайки се да се преборят с разредения въздух.
Тай се изправи и проследи погледа на Намче.
— Трябва да намерим и другите двама.
— А ако и те изглеждат така?
— Значи сме се провалили.
Намче се намръщи.
— Като те гледам, няма да стигнеш много надалеч.
Китаецът бръкна в якето си и извади дървена манерка. Отви капачката, опря гърлото в устните си и пресуши съдържанието на един дъх. Намче остана изумен, когато забеляза, че от ъгълчето на устните му се стича капка кръв. Тай въздъхна дълбоко, почака няколко секунди и кимна удовлетворен.
— Сега вече ще стигна.
Шерпът премести любопитен поглед към огромната раница на гърба му. Не знаеше какво има вътре, но беше достатъчно обемиста и завързаните от двете й страни пластмасови тръби силно затрудняваха катеренето. На няколко пъти тръбите се заплитаха в осигурителното въже.
Това не беше негов проблем. Намче се извърна срещу вятъра и дръпна въжето, с което бяха завързани.
— Тръгвай след мен.
Въздушното пространство над Атлантическия океан
Носферату бе единственият пътник в кабината на реактивния самолет. Веднага щом влезе, той спусна щорите и изгаси осветлението. Въпреки тъмнината можеше да чете без затруднение доклада, който бе получил от своята група в Щатите. Бяха готови да действат веднага щом се приземи.
Американците бяха изровили по-голямата част от подземния комплекс в Дълси, но после работата им бе прекратена заради избухването на Третата световна война. Според доклада там бе разположена охрана — един пехотен взвод, но изглежда нищо друго нямаше да му попречи да изпълни замисленото.
Беше получил също така доклади от Тиан Дао Лин и Адрик. Двамата все още действаха по своите задачи, засега всичко вървеше според плана.
Носферату почувства, че възбудата му нараства. След толкова хиляди години чакане най-сетне бе на една крачка от успеха. Скоро Некхбет отново щеше да застане до него. И двамата щяха да бъдат безсмъртни.
Носферату забеляза, че ръцете му потреперват едва забележимо. Премигна, усещайки нещо в очите си, и когато ги изтри, по пръстите му остана червено петно. Осъзна, че плаче с кървави сълзи.
Москва
Петров бе разпоредил неговата щурмова група да се настани в три микробуса с необходимите обозначения, които ги причисляваха към отряда за специално предназначение. Това щеше да им осигури ненамеса от страна на милицията и други силови структури. Петров обичаше да използва бюрокрацията срещу самата нея. Минаха по един от мостовете над Москва река и спряха в подножието на Кремъл.
— Тук е — потвърди Пашенка.
Петров се огледа. В късния нощен час улиците, заобикалящи Кремъл, бяха съвсем пусти. Петров постави микроскопичната слушалка в ухото си и нагласи микрофона. Провери връзката и получи потвърждение от дванайсетте членове на групата.
Беше облякъл черни дрехи, под които носеше също черна кевларова бронирана жилетка. Въоръжението му се състоеше от АК-74, усъвършенстван вариант на легендарния автомат „Калашников“-47, който притежаваше по-висока начална скорост и по-малък калибър — 5,45 мм. Би предпочел нещо друго, например германския НК-95, но нали трябваше да се представят за отряд със специално предназначение, а там основното оръжие бе АК-74.
— Да вървим.
Той избута Пашенка отпред и двамата скочиха на паважа. Четирима от хората му поеха нагоре по хълма, като държаха под прицел всички посоки с оръжията си. Двама заеха позиция на фланговете, другите четирима останаха отзад. Шофьорите не напуснаха кабините, готови да извадят оръжие, в случай че някой бъде така глупав да се поинтересува какво търсят толкова късно през нощта на една от улиците край Кремъл.
Стигнаха до голяма метална врата в крепостната стена. Петров даде знак на двама от хората си, въоръжени със снайпери с нощни мерници, да застанат отстрани на вратата. Пашенка извади от джоба си карта, мушна я в процепа, въведе необходимия код и вратата се отмести, разкривайки неосветено стълбище. Петров вдигна ръка в мига, когато Пашенка понечи да влезе. Чукна се по слепоочието и спусна пред очите си прибора за нощно виждане. Останалите последваха примера му. След това вдигна два пръста и двама от хората му тръгнаха напред.