Пресегна се и дръпна рязко строшената си ръка, изпъвайки разместените кости. Не се съмняваше, че аирлианският вирус вече се е захванал за работа и скоро ще му помогне да се възстанови.
Усмихна се мрачно, докато се изправяше. Обеща си шепнешком да отмъсти на Носферату. Това бе само едно малко забавяне на възмездието му.
Увиснали високо над земята, Носферату и Некхбет наблюдаваха пламъците, които изригваха от цепнатината в земята. Носферату бе вдигнал хеликоптера на височина около два километра. После извъртя носа и го насочи успоредно на брега и встрани от разрушената база.
— Как мислиш, дали е мъртъв? — попита го Некхбет.
— Не — отвърна Носферату. — Дори експлозията да го убие, вирусът ще си свърши работата и ще го съживи.
— И той ще тръгне да ни търси.
— Не, няма — успокои я Носферату. — Когато излитахме от хангара, прекосихме невидим електронен лъч, който задейства едно устройство. — Той погледна часовника на таблото. — Остава още малко… сега.
Зад тях Убежището и пламтящият хълм бяха погълнати от гигантското огнено кълбо на тактическия ядрен взрив, който изпепели всичко наоколо, включително и Вампир.
Епилог
Слънцето бавно се скриваше зад пустинния хоризонт. Въздухът над нагорещените пясъци продължаваше да трепти. Малко след като изчезнаха и последните златисти лъчи, от земята се надигнаха две тъмни фигури и отърсиха пясъка от черните си наметала.
— Накъде сега? — попита Некхбет. Намираха се на петстотин километра от Убежището, след като бяха летели над пустинята, докато им свърши горивото. После продължиха да вървят, докато изгря слънцето.
Никога досега Носферату не се бе чувствал толкова жив. Все още не беше сигурен дали е заради аирлианската кръв в жилите, или се дължеше на присъствието на Некхбет. Всъщност, това не го интересуваше. Най-сетне, след хиляди години, онова, което си бяха обещали на платото Гиза, щеше да се изпълни.
Носферату протегна ръце сякаш да обгърне звездите в небето и земята около тях.
— Има толкова много неща, които искам да ти покажа. Неща, които дори не сме си представяли през онези години, когато живеехме в мрака.
Некхбет се засмя и вятърът отнесе смеха й надалеч.
— Ами, в такъв случай да вървим да ги видим.
Тя се затича и краката й едва докосваха пясъка.
Носферату отметна назад качулката, разкривайки черните си очи и бледата си кожа, проследи с поглед стройното й тяло, после се втурна след нея.