Тук-там се срещаха и мъртъвци, покосени, където ги бе застигнал отровният газ. Каквото и да бяха използвали от „Тера-Лел“, ефектът му е бил светкавичен и смъртоносен. И най-вече краткотраен, тъй като в тунелите нямаше и следа от него. Търкот забеляза, че лицата на умъртвените са изкривени в мъчителни гримаси, а телата им бяха сгърчени от конвулсии — явно смъртта им не е била от леките.
Тримата заобиколиха поредния ъгъл и спряха изненадани. Широкият коридор завършваше с просторна подземна пещера, дълга най-малко петстотин метра и висока стотина. Пещерата бе издълбана в твърда, вулканична скала. Подът й се спускаше надолу под ъгъл от тридесетина градуса. Към средата на галерията водеше тъмна, гумирана пътека, а успоредно на нея бе прокаран теснолинеен железен път.
— Майко мила! — прошепна удивено Спиърсън.
— Вижте — Дънкан посочи надясно. От пода право нагоре се издигаше черна каменна колона — като пръст, сочещ в опушения таван. Беше висока около три метра и широка половин, а по гладката й полирана повърхност се виждаха рунически надписи.
— Дано там не пише: „Преминаването забранено“ — промърмори Търкот.
Един сержант от САС стоеше пред миниатюрното локомотивче с прикачен към него открит пасажерски вагон. Той отдаде чест на Спиърсън.
— Сър, вече слизахме долу с капитана — сержантът посочи с пръст през рамо към центъра на залата, накъдето водеха релсите и редица от ярки неонови светлини. — Оставих на пост едно отделение. — Сержантът преглътна смутено. — За първи път виждам такова нещо, сър.
— Е, тогава да отидем и ние да го видим — предложи Спиърсън и се качи във вагончето.
Търкот и Дънкан го последваха, а сержантът седна в локомотивчето и премести ръчката напред. Влакчето се разтърси и пое бавно надолу. Не след дълго стените от всички страни се изгубиха от погледа им и мракът се разсейваше само от бледата светлина на неоновите лампи. Температурата започна да се понижава и Търкот неволно вдигна яката на якето си, а Дънкан се притисна към него. Струваше му се, че е нищожна прашинка, зареяна из космоса. Погледна назад през рамо и видя, че платформата, от която се бяха качили на влакчето, е отдалечена на повече от километър разстояние. Съдейки по шума, пътуваха най-малко с двадесет и пет километра в час, но единственото усещане за движение идеше от смяната на стълбовете с неонови светлини край линията.
След още пет минути отпред се появи червеникаво сияние. В началото беше само като тънка нишка на хоризонта, но когато се приближиха, забелязаха, че линията се разширява. Беше разположена перпендикулярно на посоката, в която се движеха. Търкот нямаше никаква представа на каква дълбочина се намират, но откри, че започва да му става топло, а по челото му неусетно бяха избили капчици пот.
Той погледна надолу и забеляза, че подът на пещерата е идеално гладък. Беше надниквал във Втори хангар на Зона 51, където се намираше корабът-майка, но онази пещера изглеждаше като по-малкото братче на тази. Не можеше да си представи що за техника е била необходима, за да се изкопае подземна галерия с подобни чудовищни размери. „И какво ли е предназначението й?“ — зачуди се той. Точно отпред имаше голяма цепнатина, разделяща пода на пещерата, и отвътре бликаше червеното сияние. Търкот зърна няколко по-дребни светлинки — прожекторите на десантчиците, които ги очакваха в другия край на линията. Виждаше се и далечният край на цепнатината — на пет-шестстотин метра по-нататък, но не и онова, което я изпълваше, защото платформата бе разположена на стотина метра от ръба й.
— Сър! — кимна един от войниците на полковник Спиърсън и подаде ръка на Дънкан.
Продължиха пешком към ръба на цепнатината и спряха там, където гладкият каменен под рязко извиваше надолу. Дънкан възкликна уплашено, а Търкот почувства, че сърцето му замира, когато надникна отвъд ръба. Цепнатината нямаше дъно или поне не можеха да го видят, а вътрешността й бе изпълнена с червено зарево, което сякаш извираше право от земните недра. Търкот усети, че в лицето го лъхва жега, примесена с остър мирис на химически изпарения.
— Как мислите, каква е дълбочината? — попита Спиърсън.
— В момента сме поне на дванадесет километра под морското равнище — прецени Дънкан. — Ако червеното сияние е породено от разцепление в повърхността Мохоровичич3.
— В кое? — прекъсна я Спиърсън.
— Линията между кората и мантията на планетата… В такъв случай магмата е само на тридесетина километра под нас и тя е причината за горещината.
3
Повърхност на Мохоровичич — границата между земната кора и мантията на Земята, описана през 1909 г. от югославския сеизмолог А. Мохорвичич (1857–1936). — Б.пр.