— Но аз… — понечи да заговори Нейбингър.
— До скоро виждане.
Екранът угасна.
На източния склон на Скалистите планини, на дълбочина двеста и петдесет метра под земята, неочаквано се пробуди информационна система, монтирана по време на студената война, за да следи за изстрелването на междуконтинентални балистични ракети.
— Сър, засякохме странно раздвижване над Тихия океан. Сектор четири-шест-три.
Майор Крейг, дежурният офицер в Центъра за наблюдение, се надвеси над монитора.
— Можете ли да идентифицирате сигнала?
— Не е един — много са. Съвсем малки летателни тела. Приличат на „фу“-та, сър.
Терминът „изтребител фу“ водеше началото си от Втората световна война, когато американски летци бяха съобщавали за малки, летящи сфери, забелязвани понякога по време на летателни операции. Все още се пазеше в тайна, че първите няколко опита да бъдат засечени „фу“-та бяха завършили трагично — със загуба на самолетите и екипажа. Не по-малко странен и необясним бе фактът, че „Енола Гей“, самолетът, стоварил смъртоносните атомни бомби върху Хирошима, е бил придружаван по пътя си към острова от малка флотилия „изтребители фу“. Единственото научно обяснение засега бе, че тези странни тела са нещо като летящи датчици на стража за събиране на информация.
— Ей, там наблизо има няколко от нашите кораби. Не ги ли засичат и те? — попита Крейг.
— Не, сър, неидентифицираните обекти се намират на около петдесет километра северно от корабите — отвъд извивката на хоризонта и техните радарни системи.
— Информирайте Военноморските сили — нареди Крейг. Знаеше, че вече е късно да се предприемат мерки, но поне нямаше да ги обвинят, че са задържали важни сведения. — Дайте изображение.
На големия екран се появи карта на района с няколко зелени точки, които се движеха над океанската повърхност.
— Виждам три обекта — съобщи операторът.
Крейг кимна. Една от светещите точки се носеше право на изток, към бреговете на Южна Америка. Втората летеше на запад, пресичайки косо Тихия океан, а третата държеше курс на североизток — към Централна Америка.
Крейг въведе координатите на трите обекта в компютъра и включи програмата за проследяване на курса. Помисли малко, написа кода на нюйоркския център на КИСПП, Пентагона, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност и предаде първоначалната информация за засичането на „изтребителите фу“. После се огледа и след като се увери, че никой не го наблюдава, изписа тайния код на СТААР и им изпрати подробни сведения. Едва тогава въздъхна облекчено, изчисти екрана и се обърна.
Един от двата „фу“ беше достигнал бреговете на Южна Америка и летеше над територията на Чили, но скоро смени курса и пое на север, покрай бреговата линия. Когато наближи Централна Америка сви рязко и пое обратно.
Вторият пресече Гибралтарския пролив и се издигна над Средиземно море. Третият бе подминал Тайван и прането широк завой над континенталната част на Китай.
Ето че вторият стигна далечния край на Средиземно море и пое надясно към Египет. Третият бе описал широка осморка върху цялата територия на Китай и в момента също летеше обратно. Скоростта им надхвърляше петдесет хиляди километра в час и операторите можеха само да следят редките премигвания на носещите се по екрана точици. След десетина минути и трите обекта отново се скриха под водата точно на мястото, откъдето се бяха появили.
— За какво, по дяволите, беше всичко това? — попита някой.
— Разузнаване — произнесе замислено Крейг.
— Че какво са разузнавали?
— Проклет да съм, ако знам — отвърна Крейг.
6.
Камъкът се удари в тухлената стена, тупна в меката почва в основата й и се изтърколи. Че Лу се наведе да вземе друг, но гърбът я заболя и тя въздъхна безсилно. Подобни опити не бяха по силите на една немощна, седемдесет и осем годишна старица.
— Никога не успявам — промърмори Че, докато обръщаше гръб на Великата китайска стена.
— Какво не успяваш, госпожо учителко? — попита я Ки, асистентът й. Беше млад, току-що завършил университета и Че не се съмняваше, че бе склонил да работи при нея по-скоро за да избегне репресиите в Пекин, отколкото поради някакво вътрешно убеждение. Добре поне, че изпитваше уважение към нея — дали заради възрастта й, или задето все още я смятаха за най-големия специалист по археология в Пекинския университет.
— Традиция — произнесе замислено тя, втренчила тъжните си очи в него. — Трябва да познаваш нашите традиции. Те са важни за археологията. Помагат ти, когато не знаеш какво точно да търсиш.