Тя бръкна в захабения пътнически сак и извади отвътре малка кожена торбичка. Обърна я и изсипа съдържанието върху полата си. След това разгледа четирите кокалени плочки, с полуизтрити надписи върху тях. Плочките бяха триъгълни, приплеснати, вероятно изработени от бедрената кост на някое дребно животно.
— Какви са тези? — попита Ки.
Какво ли ги учат сега в университета? Разбира се, Ки следваше геология, археологията му бе само втора специалност. А и сега главите им бяха пълни с други неща, инак нима щеше да се стигне до кръвопролитията на площад Тянанмън.
— Това са оракулски кости — обясни търпеливо тя.
Ки вдигна учудено вежди, сякаш я подканваше да продължи с лекцията. Този поне е съхранил любопитството си, помисли си тя.
— В древни времена шаманите са ги използвали, за да общуват с предците. — Тя поглади една от плочките със сбръчканите си пръсти. — В началото е бил не градът, а словото — промърмори Лу.
— Моля? — попита вежливо Ки.
Че Лу вдигна очи.
— Всяка от другите древни цивилизации на земята е започнала развитието си чрез разрастване на своите градове. Само нашата цивилизация се е градила на писменото слово. Нещо повече, китайската дума за цивилизация е „уенха“, което ще рече „да предаваш силата на написаното“. Странното при тези костени плочки е, че никой не е в състояние да разчете знаците по тях. По-древни са дори от нашите писмени знаци.
— Може би са някакви рисунки, госпожо учителко — рече Ки.
— Не, определено е писменост — бе категорична Че Лу.
— Откъде ги имате?
— От един стар приятел.
— Мислите ли, че са ценни?
Че Лу кимна, но не отговори. Отдавна бе привикнала да не вярва никому, а и трябваше да внимава, защото предстоеше да проведе един много важен телефонен разговор. Забранен разговор, заради което не пожела да използва подслушваните телефони в Сиан.
— А свързани ли са с Циан Лин? — попита Ки.
— Намерени са близо до гробницата — призна археоложката. Вече навлизаха в малкото градче. Тя се огледа, зърна единствената телефонна жица, която изчезваше през прозореца на близкото магазинче и махна на Ки да спре пред него.
Влезе вътре и поздрави любезно магазинера. Извади една банкнота и помоли да й разрешат да ползва телефона за особено важен разговор. Парите сигурно далеч надхвърляха седмичната печалба на продавача, защото той й се усмихна щастливо и кимна към апарата.
Че Лу набра номера на местната централа и поиска с нахакан тон международен разговор с Хонконг. Наложи се да почака няколко минути, заслушана в прещракванията на телефонните връзки, отдалечени от нея на хиляди километри. През това време студентите наскачаха от каросерията на камиона и влязоха да си купят храна. Най-сетне последно изщракване и далечен глас на английски.
— Говори Питър Нейбингър. В момента не съм в кабинета си, но проверявам телефонния секретар всекидневно. Моля, оставете името, номера и кратко съобщение относно онова, с което мога да ви бъда полезен. От своя страна ще намеря начин да се свържа с вас.
Че Лу изчака писукащия сигнал на записа и произнесе бавно, на почти разбираем английски:
— Казвам се Че Лу и завеждам археологическия отдел на Пекинския имперски музей. Научих, че можете да разчитате старорунически надписи. В колекцията си имам няколко оракулски костни плочки с надписи, които според мен са на този език. Били са открити в имперската гробница на Гао Цун, закъдето пътувам в момента. Струва ми се, че гробницата може да е свързана по някакъв начин с аирлианците. Ако искате да ме откриете, ще бъда там.
Тя положи слушалката, махна на студентите и им посочи камиона.
— Тръгваме.
7.
То приключи с анализа на информацията, получена преди три дни, само за четири секунди. Далеч по-трудно бе обаче да определи кое от възможните действия трябва да предприеме. Необходима бе още информация. Отново към датчиците бе прехвърлена скъпоценна енергия, а събраните от тях сведения напуснаха земната атмосфера под формата на сбит електронен сигнал. Това отне доста време, но дори когато приключи, пак липсваха ясни отговори — само възможности.