Търкот обърна на края.
— Дявол да го вземе, проклетите чинии летят отново — отбеляза той, докато четеше съобщението за необяснимия полет на трите „изтребители фу“. За миг дори погледна към кръглия илюминатор, сякаш очакваше да зърне зад него малка, блестяща сфера.
Един от пилотите надникна зад завесата.
— Госпожо, току-що ни съобщиха, че стражът на Великденския остров е изпратил отговор на посланието от Марс.
— И текстът е…?
— Цялото съобщение е в кодирана форма и засега не може да бъде разчетено. Този път не е имало нищо за нас… за човечеството.
— Страхотно — промърмори Търкот. — Ето че си говорят, само дето не разбираме какво точно си казват.
Питър Нейбингър не откъсваше захласнат поглед от изблика информация, който непрестанно засичаха и предаваха прослушвателните инсталации, разположени около кратера на угасналия вулкан Рано Као. Сегашното съобщение бе далеч по-продължително от предходното — цели три минути постоянно излъчване на плътно сбита информация.
Засега по екрана се точеха само цифри, които все още не бяха в състояние да разшифроват. Нямаше смисъл да се блещи в монитора, това беше работа за математиците. Все пак, струваше му се, че е пропуснал нещо важно. Той стана, събра набързо бележниците, натика ги в раницата и напусна командния център. Докато крачеше към палатката за пресконференции, мислите му се гонеха в объркан бяг.
— Дочух, че събитията отново са ускорили ход — посрещна го на входа усмихнатата Кели Рейнолдс. Останалите репортери бяха пред командния център на КИСПП, в очакване да получат нови сведения. Кели знаеше, че ако им подхвърлят въобще нещо, ще бъде направо от Ню Йорк и не си даваше труда да се бута с другите.
Двамата слязоха към скалистия бряг, откъдето можеха да се любуват на безбрежната океанска шир. Приблизително с триъгълна форма, Великденският остров имаше дължина около двадесет и пет километра. Името си бе получил от един холандски мореплавател, който го открил точно на Великден. От мястото, където стояха, Кели виждаше съвсем ясно няколко ахоси — каменни погребални платформи, върху които се издигаха четири или пет големи мегалита, всеки от тях висок над девет метра и тежащ поне двадесетина тона. Все още беше неразрешима загадка по какъв начин са били изсечени тези причудливи човешки лица и защо е трябвало да бъдат подреждани край брега.
— Как мислиш, дали аирлианците не са помогнали за преместването на статуите? — попита Кели, усетила мрачното настроение на Нейбингър.
— А? — Нейбингър погледна надолу. — Не. Доказано е, че островитяните са ги преместили дотук чрез система от търкалящи се дървени трупи, въжета и макари.
— А дали изобразяват аирлианците?
— По-скоро легендата за Аирлия. Видя ли съобщението от Марс? — рече Нейбингър, жадуващ да смени темата.
— КИСПП току-що го разпространи по целия свят.
— А знаеш ли, че преди малко нашият страж му отговори?
— Да, но от КИСПП не дават никаква допълнителна информация. Но както надушвам, засега няма нищо интересно.
— Нищо — призна Нейбингър. — Освен поредният полет на „изтребителите фу“. С доста интересни маршрути.
— В какъв смисъл?
— Ами… единият е прелетял недалеч от Голямата пирамида в Египет, същата, в която бунтовниците са оставили атомната бомба. Вторият прекосил Централна Америка и доближил Джамилтепек, където пък се намирал компютърът на бунтовниците. С други думи, стражът оглежда някогашните бази на бунтовниците.
— А третият? Разбрах, че летял над Китай.
— Виж, това не знаех — призна Нейбингър. — Може там да е скрито нещо, което не ни е известно. Като се върна, ще се поровя в музея за информация. Впрочем, каква е реакцията на външния свят? Напоследък поизгубих връзка с новините.
— Смесена. От една страна хората са доволни, че аирлианците им обещават мир, от друга пък разочаровани, задето съобщението е било само остарял запис.
— Не е остарял запис — произнесе уверено Нейбингър.
Кели се завъртя към него.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че беше в двоичен код, какъвто можем да разчетем благодарение на доста напредналите ни научни познания. Изпратиха го точно сега и точно до нас. Имам чувството, че онова, което е излъчил преди четири дни нашият страж, е представлявало сбита информация за текущото състояние на човешката цивилизация. Компютърът на Марс е анализирал информацията и е пратил отговор до тукашния и послание до нас.
— Сега го наричат Втори страж — рече Кели. — Говоря за онзи на Марс. — Тя забеляза, че Нейбингър не я слуша и го дръпна за ръкава. — Ей, какво има? Мислите ти са някъде другаде.