— Ще те свържа с един човек, който би могъл да ти обясни как да излезеш на стабилна околоземна орбита без излишен разход на гориво — заяви Куин, пресегна се и прехвърли Търкот на Лари Кинсейд.
Търкот се зае да пуска носителите според указанията, изпращани от Кинсейд, който следеше движението му от Лабораторията. Скакалецът постепенно се приближи до горните слоеве на земната атмосфера и не след дълго попадна в прегръдките на гравитационното поле.
Почувствал, че вече е в свои води, Търкот постави длан върху основния пулт за управление. Сега идваше най-важната част — да успее да задейства магнитния двигател, преди да се е ударил в земната повърхност.
Обшивката на скакалеца се нагорещяваше все повече от бързо уплътняващата се външна атмосфера. Търкот изтегни към себе си лоста за управление. Засега нищо.
— Проклет да съм — промърмори той.
— Върна ли си управлението? — попита Кинсейд по радиото.
— Още не.
— Височина четиридесет и осем хиляди метра. Спокойно, имаш достатъчно време.
Търкот хвърли поглед надолу. Намираше се над Северна Америка, доколкото можеше да определи, в югоизточния й край, и летеше на запад.
След минута гласът на Кинсейд не звучеше толкова уверено.
— Петнадесет хиляди метра и пределна скорост. Някаква промяна?
Търкот размърда лоста.
— Нищо. Възможно е дискът да се е повредил от взрива.
От радиото се намеси друг глас:
— Майк, изчезвай оттам. Използвай аварийния парашут. — Беше Лиза Дънкан.
Търкот се пресегна, вдигна поставения на пода парашут, пъхна глава в презрамките и се зае да закопчава катарамите. Когато свърши, закачи карабината за водещото въже и дръпна за последен път лоста. Никаква реакция.
— Готов за скок — обяви той по радиото.
Изтегли червената ръчка. Външният люк изхвърча с оглушителен трясък и през отвора нахлу горещ въздух. Търкот се изправи, плъзна се по водещото въже и се удари в ръба на люка. Измъкна се нагоре и остави на въздушната струя да го отблъсне от бързо падащия съд. Водещото въже изтегли карабината и куполът на парашута разцъфна над него, а скакалецът се изгуби под краката му.
Търкот напипа кормилните въженца и погледна надолу. Спускаше се над пустинята, някъде в югозападната част на Щатите. Беше топло, въздухът миришеше приятно и духаше лек ветрец. След няколко минути краката му удариха мекия връх на една пясъчна дюна. Парашутът се разстла недалеч от него и катарамите се разкопчаха автоматично. Търкот остана да лежи, загледан в синевата.
После се изправи и погледна на изток, където вече се показваше слънцето. Наведе се и загреба шепа пясък.
— Хубаво е да си у дома — прошепна той.
ЕПИЛОГ
Един златист израстък се бе пресегнал от стража-компютър под повърхността на Марс, докосвайки главата на аирлианката, която бе събудила първата група и я бе изпратила с „хищните нокти“ на Земята.
Стражът я информира за унищожаването на флотилията и за смъртта на нейните другари. Зениците на червеникавите й очи се свиха, докато приемаше информацията.
Аирлианката изведнъж се напрегна, доловила чрез стража странна аномалия в околностите на Крепостта. Тя нареди на датчиците от повърхността да издирят причината. Някакъв обект летеше право към базата и до приземяването му оставаха не повече от тридесет секунди. Не излъчваше електромагнитна активност и тя почти бе готова да го игнорира, когато си спомни, че е единствената будна в базата и няма право на никакви рискове. За по-малко от секунда изпрати няколко телепатични команди.
От центъра на слънчевите колектори изригна фонтан от чиста енергия. Той удари приближаващия се „Наблюдател“ и го изпепели на място.
Аирлианката зърна блясъка на атомната експлозия. Беше само на пет километра от нея. Опасно близо, но не достатъчно.
Аирлианката предаде нова серия от команди. Щеше да пробуди останалите. Чакаше ги още толкова много работа.
Първата битка беше изгубена, но войната още не беше свършила.