Пътниците бяха поканени да се качат. Най-напред тези за бизнес класа, следвани от родители с бебета и малки деца, и всички, които се нуждаят от помощ. Евелин и Каси чакаха реда си все още седнали. Обикновено Евелин не беше нервна преди полет, но този път усещаше необяснимо безпокойство. Когато служителят обяви, че всички останали вече може да се качват, Евелин стана и взе чантата си.
— Да вървим — кимна тя на Каси.
Каси бавно се изправи на крака. Евелин я хвана за ръката и я поведе. Каси се огледа уплашено, сякаш търсеше пролука, през която да се измъкне. Евелин стегна пръсти около тънката й китка. С Каси никога не знаеше какво да очаква.
Преди да стигнат гишето, където двама служители на „Оушънс Еъруейз“ проверяваха билетите, един мъж в униформа приближи до тях, а очите му не се откъсваха от Каси.
— Млада госпожице — обърна се той към нея, — ще дойдете ли с мен, моля?
Каси се втренчи в него с поглед, като че ли току-що я бе уловил с ръка в кутията с бисквити.
— Аз съм майка й — намеси се Евелин спокойно. — Ако имате някакви въпроси към дъщеря ми, аз ще ви отговоря.
Мъжът кимна.
— В такъв случай ще ви помоля да дойдете с мен!
Той посочи към другото гише, леко встрани от опашката на пътниците. Зад него стояха други двама мъже в униформа. Ако бяха нарочени за допълнителна проверка, трябва да са имали сигнал за нещо съмнително. Макар Евелин да бе привикнала към такава обработка, все още се чувстваше наскърбена. Те излязоха от опашката.
Едър охранител с плешива глава пристъпи напред.
— Каква е вашата туристическа дестинация? — попита той. Извисяваше се над нея и тя се усети притисната от проницателния му поглед.
— Сидни — отговори.
— По работа или за удоволствие?
— И двете — обясни Евелин, — дъщеря ми и аз ще присъстваме на изложба на минерали. Но се надяваме и да пътуваме из страната.
— Може ли да видя документите ви, моля?
Евелин му подаде паспорта си и идентификационната карта на Каси.
— Тя е моя осиновена дъщеря — добави жената, преди служителят да попита.
Надяваше се, че мъжът няма да я принуждава да му разкаже историята на целия си живот. Ако го направеше, щеше да ги забави доста време. Усети любопитните погледи на останалите пътници зад гърба си.
— Колко дълго ще останете в Австралия?
— Една седмица.
— И каква е вашата дестинация след това?
— Обратно у дома, в Лос Анджелис. Имаме двупосочни билети. Искате ли да ги видите?
— Ако това не е проблем.
Евелин му показа своите билети за обратния полет.
— Един момент, моля — каза той.
Подаде документите на двамата мъже зад бюрото, които няколко минути проверяваха валидността на паспорта й и картата на Каси. Струваше й се, че цяла вечност се убеждаваха, че Евелин Хукс и осиновената й дъщеря няма какво да крият.
Този път, докато чакаха, Каси мълчеше. Слава богу, че не направи скандал. Това беше последното нещо, което Евелин искаше точно сега — друга ужасна сцена.
Най-сетне плешивият махна. Документите им бяха проверени, те тръгнаха по пътеката и се качиха в самолета. Местата им бяха разположени в средната част на ред 31, седалки D и E.
Докато Евелин прибираше чантата си в багажното над седалката, тя временно блокира пътеката за стюардесата с дълга руса коса, която търпеливо я изчака. Евелин се отдръпна, като й позволи да продължи пътя си. Стюардесата мина край тях, но хвърли на Каси странен поглед, наподобяващ този на служителя по сигурността преди няколко минути в терминала.
„Дано да има спокойствие най-накрая“ — помисли Евелин, настроението й вече бе доста кисело.
Тя зае мястото си.
— Седни, Каси — каза тихо, като дръпна ръката на дъщеря си, принуждавайки я да седне в седалката.
Каси се загледа втренчено напред, без да обръща внимание на нищо. Стискаше устни и не издаде нито звук.
Евелин се отпусна, без да каже дума повече. Съседка от другата страна на място F бе красива млада жена с дълга до раменете кестенява коса. Последното място в техния ред, седалка G, остана незаето.