Евелин бе подготвена за дългия полет. Тя мълчаливо се помоли Каси да бъде спокойна през следващите дванайсет часа, все пак пътуването бе дълго.
— Всичко е наред. Аз съм тук — пошепна Евелин на дъщеря си. Стисна успокояващо ръката й, но това нямаше желания ефект.
Каси започна да се оглежда скришом наоколо — как изглеждат пътниците, как подреждат ръчния си багаж и как заемат местата си. Изглеждаше уплашена, вкаменена.
Евелин въздъхна. Какво имаше този път?
Шарлийн направи бърза проверка дали някой от пътниците се нуждаеше от помощта й, когато внушителната жена блокира пътеката. Младото момиче, застанало зад нея, вероятно дъщеря й, изведнъж се обърна и докосна Шарлийн.
Момичето прехапа устните си и промърмори нещо, което Шарлийн не можа да разбере. Смяташе да я попита какво казва, но се отказа.
Майката, която също не бе чула дъщеря си, се обърна настрани да направи място на Шарлийн да мине. Шарлийн задържа погледа си върху момичето, докато майката я гледаше навъсено, като й показваше недоволството си.
Въпреки че на Шарлийн това се стори странно, тя реши да не обръща повече внимание. Една пътничка по пътеката изглеждаше така, сякаш търсеше помощ. Беше нисичка, сравнително набита жена, с дълга черна рокля, доста широка, като че ли беше на монахиня или прикриваше пораженията на средната възраст. Поне това беше първото впечатление на Шарлийн. Жената очевидно бе твърде ниска, за да може да качи ръчния си багаж.
Шарлийн отиде до нея.
— Може ли да ви помогна, госпожо? — предложи й тя.
Жената присви устните си.
— Благодаря ви, имам нужда — каза тя с тънко, напевно гласче.
Шарлийн не можеше да види очите й. Бяха скрити зад огромни очила с катраненочерни стъкла.
4
Принцесата на Тихия океан
Самолетът, наречен „Принцесата на Тихия океан“, беше дълъг седемдесет метра от носа до опашката, и почти толкова широк от крило до крило. Обвивката му беше от алуминий и без гориво, товар и пътници тежеше 182 тона. Можеше да побере 288 000 литра гориво, а максималното тегло при излитане бе 363 тона. Носът, високо изправен над земята, внушаваше респект, дори и в сумрака. Окабеляването, навито в корема, беше 274 километра и още осем километра тръби. Първият самолет от този клас бе летял през 1969, тринайсет години след смъртта на създателя си — Уилям Е. Боинг, основател на компанията Боинг.
„Принцесата на Тихия океан“, модел 747–400, беше готов за следващото преминаване над океана до Сидни, Австралия. Дванайсет години след създаването си бе превозил стотици хиляди хора до всяко кътче на света, над всеки океан и до всеки континент. Пътниците винаги се чувстваха сигурни, въпреки няколкото малки дефекти, открити през годините. Имаше един случай, който не се забравяше, когато два от общо четирите двигателя спряха над Атлантическия океан. Веднага бе предприето аварийно кацане на летище Джей Еф Кей в Ню Йорк. Пътниците не забелязаха нищо нередно. В крайна сметка самолетът все още можеше да лети плавно, макар и само с два работещи двигателя.
Тази вечер, изпънат гордо на пистата, беше готов да посрещне поредната партида пътници.
— Започнете приемане на 150 тона, но дръжте маркуча на горивото заключен — нареди Джим Никълс на шофьора на цистерната, който стоеше до него в кабината. — Още не съм определил колко точно гориво ще ни трябва.
— Добре — кимна мъжът, обърна се и се отдалечи.
Следваше рутинната проверка на 747–400 от двамата механици и Джим трябваше да подпише техническите ръководства. След като и те си тръгнаха, Джим провери горния контролен панел в пилотската кабина, показващ състоянието на горивото, хидравликата, както и на климатичната инсталация. Той обърна специално внимание на уредите и на дисплея EICAS — акроним за Показания на работата на двигателите и Система за предупреждение на екипажа — информация за мощността на двигателите, скоростта и температурата. Вдясно от EICAS бяха жълтите и червените показания за команди, които изискват необходимите разрешения. По протокол този екран трябваше да бъде празен преди самолетът да излети. Работата на Грег бе да осигурява това.
В пилотската кабина на 747–400 имаше двама пилоти: командирът — най-висок ранг, и вторият пилот, наричан също първи офицер. Двамата пилоти бяха с еднакъв ранг — и Джим Никълс, и Грег Хафстатър — и двамата бяха капитани — но по време на полет имаше специфична командна верига, която трябваше да бъде спазвана.