Трябваше да признае, че предложението на Ники беше разумно. Тази силна турбуленция обаче, придружена с ужасяващите кошмари, я караше да се чувства в малкото си леговище точно толкова притисната, както се чувстваше в малката таванска стаичка у дома си — като в капан, като заложник на тъмнината. Трябваше да излезе навън.
— Сигурно си права — кимна тя, — само че за всеки случай ще отида да проверя.
Изключи джобното фенерче, намъкна се някак в униформеното си сако и се плъзна от леглото на земята. Стараейки се да пази равновесие, тръгна надолу по стълбите, много предпазливо си проби път между леглата и кабината, след което спря в задната част на туристическия салон.
Чуваше шепота на множество гласове и се стараеше да разбере кои от пътниците най-много имаха нужда от успокоение. Някои наистина се нуждаеха от това. Неколцина, свикнали с честите полети, безспорно бяха преживявали подобна степен на турбуленция, но не можеше да си представи какво изпитваха новаците. Тя дочу бебешки плач, но като цяло бе доста учудена, че пътниците бяха сравнително спокойни. „Сигурно са на автопилот“, размишляваше тя, доста уплашена, за да се обади.
Шарлийн реши да потърси Арън, независимо от непрестанното друсане и клатене, което затрудняваше придвижването й. Смело се втурна напред, като се опираше на пътническите облегалки.
Самолетът ръмжеше от тежката ситуация, която го бе връхлетяла. Тя непрекъснато чуваше шум от падащи предмети, като ехо от далечна оръдейна стрелба.
В пътническия салон беше тъмно. Много тъмно. Пътниците бяха просто сенки. Повечето от мониторите за развлекателни програми бяха празни.
Тя се страхуваше от тъмнината. Нейният терапевт, д-р Ноел Ричардсън, бе определил този неин панически страх като никтофобия — нещо доста сериозно, според него, което се заканва да я победи. Според Шарлийн тези страхове бяха безпочвени, но това й заключение не означаваше нищо. Д-р Ричардсън обясни, че това е душевно състояние, което засяга и деца, и възрастни и че всъщност тя не се страхува толкова от тъмнината, колкото от това, което се крие под маската на мрака.
Неговата диагноза беше удивително точна. Шарлийн ясно осъзнаваше това. След всичките тези години, тя все още не можеше да спи на тъмно. Дори изобщо не можеше да спи без своето джобно фенерче. На Арън му бе нужно известно време, за да свикне с тази нейна странност. Независимо че спяха заедно вече девет седмици, той изобщо не можеше да предположи колко дълбок бе нейният страх от тъмнината и какви образи извикваше във въображението й мракът.
Какво толкова страшно предизвикваше у нея тъмнината, той само можеше да гадае. Какво толкова я тревожеше? Единственият отговор, който Арън намираше за логичен, беше ужасът, който Тод Бауър й бе причинил. Впрочем, д-р Ричардсън бе направил същото заключение. Да, но тази връзка бе приключила преди години.
Арън бе направил всичко, за да й покаже, че я разбира и й съчувства. Тяхната любов беше нова любов, те бяха на нещо като меден месец — период, в който много често слабостите на партньора не ти правят особено впечатление. Колко дълго обаче щеше да бъде в състояние да понася с такова търпение този неин страх, който дълбоко в себе си намираше за детински? Кога ли щяха да започнат упреците?
Той все още нямаше представа за другите страхове, които тя трябваше да понася, онези, които нямаха общо с баща й и с бившия й приятел. Ако му споделеше за тях, това можеше да доведе до края на многообещаващата им връзка. Тя познаваше достатъчно добре Арън, за да предположи как би реагирал, ако му кажеше истината и нищо друго освен истината, но не искаше да разруши удоволствието, което изпитваха от това да бъдат заедно.
Така че пазеше мълчание относно страховете си, доколкото силите й позволяваха. Никога не бе му споделяла каква беше първопричината за нейната никтофобия.
Жестоката турбуленция продължаваше да тормози самолета, караше го да се накланя и да се тресе, като че ли се бореше за живота си. Това че Шарлийн не се бе свила от страх в ъгъла, тресяща се от ужас, че ще се разбият, също се дължеше на д-р Ноел Ричардсън. „Намери смелост да живееш отново!“ беше неговото мото, което й бе посветил и на което се базираше планът за нейното лечение. В края на краищата, това й даде импулс да се кандидатира за авиослужител, следвайки стъпките на своята майка — нещо, което преди не бе имала куража да стори.
Шарлийн си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Дихателни упражнения. Част от плодовете на терапевтичните й сеанси.