„Не си затормозявай мозъка с прекалено много мислене. Нищо не е реално. Всичко е просто плод на безпочвена тревожност.“
Може би това са част от поредните старовремски поговорки на доктора, но все пак те й помагаха да се поуспокои в ситуации като тази.
Тя бавно се придвижваше напред, докато не стигна до мястото на онова момиче, което я бе докоснало по време на качването на борда и й бе смотолевило нещо. Детето бе приковало поглед в нея и я гледаше втренчено.
Шарлийн се поколеба, очаквайки момичето да каже нещо, но тя бе затворила плътно пребледнелите си устни, решена да запази мълчание.
Шарлийн й кимна и продължи напред, преплитайки крака. Самолетът се клатушкаше и тресеше.
7
Тревоги
До 2:15 ч. боингът приличаше на плуваща в тихи води риба. Гладкото пътуване обаче бе внезапно прекратено, когато самолетът попадна в зона на много силна турбуленция. Един от пътниците, който в това време се намираше в тоалетната, беше блъснат към преградната стена, после към вратата и временно загуби съзнание. Онези, които спяха, се събудиха от уплаха. Някои, напълно зашеметени, се озъртаха с празни погледи, други се бяха вкопчили толкова здраво в облегалките на седалките си, че пръстите им бяха побелели. Доста от хората се мъчеха да се предпазят от връхлетелия ги ужас.
Емилио Кабрера заемаше място 59Н. Той беше един от онези, които не се поддадоха на паниката. Шарлийн се промъкна покрай него, без да се съобразява, че той можеше да лежи, имайки правото да се тревожи по свой си начин.
Емилио мразеше да лети. Той се притесняваше до смърт преди всеки полет, но никога не го бе обземал такъв безумен страх, както преди този полет. За него този смразяващ ужас беше нещо повече от онова, което го очакваше в Сидни.
Неговият проблем със самолетите бе елементарен — тези проклети машини просто можеха да паднат. Това беше безспорен факт, тъй като го бе преживял лично.
Преди три години той беше на борда на Лиърджет 45 — самолет, нает от неговия работодател. Явно, че по време на приземяването беше станал някакъв ужасен фал, защото изведнъж Емилио усети страшно разтърсване. В салона бушуваха пламъци. Той се опита да изпълзи към изхода, но не успяваше да се пребори с ослепяващия и задушаващ огнен дим.
Беше дошъл в съзнание в болницата, където лекарят му каза, че за разлика от други двама пътници — клиенти на работодателя му, той е оцелял. Оказало се, че член на спасителния отряд успял да го извлече от горящите останки на самолета секунди преди лиърджета да експлодира. Емилио беше осъзнал какъв невероятен късмет е извадил. И тогава, за първи път от години, падна на колене пред Бога, за да му благодари, че го беше спасил.
Оттогава го терзаеха повтарящи се отново и отново кошмари, в които бе заобиколен от непроницаем, потискащ мрак — някакъв адски ужас, какъвто не бе преживявал досега. Емилио не можеше да се отърси от убеждението, че тези кошмарни сънища бяха плод на спомените му от катастрофата и символизираха Оня свят, където той наистина се бе оказал за кратък период от време. След своето чудотворно спасение Емилио не само разви страх от летене, но също така и силен интерес към самолетните катастрофи. Проучванията бяха потвърдили, че независимо от факта, че причините за дадена самолетна катастрофа можеха да бъдат много, човешката грешка безспорно се оказваше решаващ фактор. В интерес на истината техниката беше доста благонадеждна. Случваха се беди, защото хората просто не можеха да боравят правилно с технологиите. Предполага се, че причината за една от най-ужасяващите авиокатастрофи през 70-те, тази на летището на остров Тенерифе, е била недобросъвестната поддръжка на механиците или погрешната преценка на пилота, или пък моментното му невнимание, довело до ужасната катастрофа и до неописуемите човешки трагедии.
Емилио бе оцелял след излитането — първата от двете критични фази при всеки полет, нервно гризейки ноктите на ръцете си. От втората фаза — приземяването — го деляха около шест часа. Съществуваше още една причина, която предизвикваше чувство на безумен страх у него и това беше съдебният процес, който го очакваше, щом пристигне в Сидни. В случай че враговете му успеят да го осъдят, той щеше се окаже мърша за лешоядите.
Осъзна, че тази метафора бе слаба, но тя отразяваше това, което чувстваше. В Австралия му предстоеше съдебен процес и когато той приключи, в най-добрия случай щеше да бъде сринат финансово. Целият му начин на живот щеше да бъде разпарчетосан. Той обаче беше убеден в невинността си и щеше да го докаже, за бога! Не, той не заслужаваше всичко това.