Емилио трябваше да бъде в главния офис на „Алмар Корпорейшън“ в Сидни. За първи път пътуваше в туристическа класа, по-ниско ниво, отколкото предлагаше билетът му за бизнес класа, където седеше обикновено. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са към момента. Единственото нещо, в което бе прегрешил — това, за което му повдигнаха обвинение, беше фактът, че бе отклонил известна сума от сметката на корпорацията към своята лична банкова сметка. Направи го само защото почти бе свършил парите си и всичко, което искаше, бе да разреши този си проблем — нищо друго! Искаше да се справи с един временно изникнал проблем от финансов характер — нищо повече. В интерес на истината, твърдо възнамеряваше да върне възможно най-бързо парите в момента, в който отново си стъпи на краката.
Той по никакъв начин не можеше да проумее защо фирменият счетоводител го бе наказал така жестоко за толкова дребна сума и то взета назаем. Очевидно беше направил нещо ужасяващо и в него се зароди съмнението, че не бе призован в Сидни единствено за да му бъде потърсена сметка. Напълно вероятно беше да изгуби работата си заради някакво предполагаемо злодеяние. Не можеше да проумее защо заемът, който си бе позволил, не можеше да се оформи като напълно законен и защо трябваше да доведе до такива драстични последствия. Години наред си бе скъсвал задника от работа за „Алмар Корпорейшън“ и бе допринесъл значително за просперитета на компанията. Единственото нещо, което бе поискал в замяна, беше просто да се отнесат към него с елементарно разбиране в момент, когато бе изпаднал във финансов колапс.
В края на краищата единственото, което той искаше, бе елементарно човешко разбиране и това не беше толкова много, имайки предвид, че всъщност бе посветил живота си на тази компания, когато „Лиърджет“-ът катастрофира.
Ами ако се окажеше безработен? Тогава какво? Достигнал зряла възраст, на 52 години, той, както и съпругата му, бяха привикнали към комфортния си начин на живот. Той силно се съмняваше, че която и да е компания ще гори от желание да наеме финансов директор, който е бил изритан от фирмата, за която е работил, заради финансови злоупотреби. Беше твърде стар, за да започне отначало, а ако получи присъда, репутацията му ще бъде безвъзвратно опетнена. Той просто щеше да бъде демоде — човек, който върви към своя провал, един корпоративен парий, презиран и отбягван от всички.
У Емилио турбуленцията предизвикваше усещането, че се намира в увеселителен парк и се вози във влакче на ужасите, внезапно излязло извън релси. Мишниците му бяха изпотени и усещаше собствената си неприятна миризма.
Беше убеден, че самолетът започва да пада и това щеше напълно да обезсмисли решението на съда в Сидни.
„Ами… — мислеше си той със сардоничен хумор, — в крайна сметка едно от притесненията ми може да отпадне.“
Шарлийн мина покрай място 39К, където седеше жената, на която бе помогнала да качи ръчния си багаж преди излитането. Жената, за която Шарлийн смяташе, че е или монахиня или пък застаряваща потомка на готите, се казваше Рамаган. Хората рядко я наричаха по малко име, просто защото не го знаеха. Тя обаче беше доста известна особа в „Санта Анна“ — община в окръг Ориндж, Калифорния. Обличаше се винаги в черно. Друга неделима част на тази дама бяха чифт черни очила Рей Бан. Тези, които бе сложила сега, бяха доста износени, защото жената беше свръхчувствителна към светлината. Тя бе напълно зависима от очилата си, защото според очните специалисти, с които се бе консултирала, имаше актинов гранулом на конюнктивата — възпаление на окото, причинено от продължително излагане на ултравиолетови лъчи. Бе посетила доста специалисти през годините, които й бяха предписали различни видове мехлеми и какви ли не лекарства, но нито едно от тези така наречени лекарства не бе помогнало за намаляване на зачервяването и за подуването около очите й. В крайна сметка бе решила да се опита да живее в това състояние и нейните очила Рей Бан се бяха превърнали в неразделна част от атрибутите й.
Госпожа Рамаган беше яка жена, не по-висока от метър и петдесет и тежеше около 65 кг, което нямаше да прави впечатление за свръхтегло, ако госпожата не беше толкова набита. Както много други жени на нейната възраст, тя бе натрупала килограми около талията и бедрата, което я правеше да изглежда тромава и лишена от всякаква елегантност.