Шарлийн кимна. Беше убедена, че той ще каже точно това.
— Майка ми е разказвала много преживелици, свързани с работата й. Тя обичаше работата си и аз харесвах всичко, което ми разказваше. Откакто се помня съм искала да бъда стюардеса. Тя ми инжектира огромна доза ентусиазъм и само благодарение на нея сега съм тук, с вас.
— Но, все пак… майка ви… — Пиърс не довърши изречението си, но и нямаше нужда да го прави.
— Беше нещо ужасно — съгласи се Шарлийн, — само че аз не искам нейната съдба да контролира живота ми. Това, че майка ми загина при самолетна катастрофа, съвсем не означава, че това ще се случи и на мен. Просто не го вярвам. Било е злополука. По същия начин някой може да умре в автомобилна катастрофа заради невниманието на друг шофьор.
— Наистина ви се възхищавам, защото не позволявате това да ви сломи — кимна той.
— Да, така е — потвърди Шарлийн.
За разлика от баща й… Тя не го каза на глас. За нея беше достатъчно Пиърс да се убеди, че смъртта на майка й не може да я спре да поеме по нейния път. Нямаше никаква нужда някой да знае как това се бе отразило на баща й… или пък в резултат какво й бе причинил Дийн Тийър. Това беше нещо лично, семейна тайна, точно като кошмара, който изникваше при споменаване името на Тод Бауър.
Джерълд й зададе още няколко въпроса, но Шарлийн имаше ясното усещане, че той вече бе взел решение.
Когато седмица по-късно получи обаждане, че е одобрена за стюардеса, първото нещо, което направи, бе да се обади по телефона. От отсрещната страна й отговори познат глас.
— Успях — извика тя. — Получих работата! Току-що разбрах.
— Това е чудесно! — поздрави я Ноел Ричардсън. — Добро момиче! Толкова се гордея с теб!
II
2:36 ч. — 3:52 ч.
9
Какофония
Когато двамата с Арън напускаха кухненското помещение на горния етаж, един пътник в кафяв костюм, чието място бе няколко реда по-надолу, се извъртя, за да изгледа Шарлийн. Погледите им се срещнаха и в първия момент тя си помисли, че той се опитва да привлече вниманието й, но щом тръгна към него, пътникът извъртя глава обратно и се загледа напред.
Тя вървеше след Арън, който напредваше към отделението за екипажа. Имаше болезнени бодежи в тялото си, което често й се случваше, когато не успяваше да контролира нервите си. Не можеше да се съсредоточи върху никаква мисъл — до болка познат й друг симптом, вследствие на стрес. В туристическата класа едно момиче с конска опашка й хвърли кръвнишки поглед. Шарлийн се спря до нея, докато Арън продължи напред. Небесносините очи на момичето се впиха в нея.
— Какво, проблем ли има? — тихо я попита Шарлийн.
Момичето не отговори.
Шарлийн се наведе към нея. Майката на момичето я изгледа подозрително, но забелязвайки вторачения поглед на дъщеря си, каза:
— Каси, престани с това! — смъмри я тя.
В отговор момичето се обърна напред и се съсредоточи, но силно стисна юмруците си, а лицето й се изкриви в странна гримаса, като да беше ужасно озадачена от нещо, което не можеше да изкаже с думи.
— Каси? Така ли се казва? — попита Шарлийн майката. — Мисля, че искаше да ми каже нещо.
— О, едва ли — отговори тя, не нелюбезно и без капка колебание.
— Как може да сте толкова сигурна? — попита озадачена Шарлийн.
— Повярвайте ми, аз знам — каза майката, като предишният й учтив тон се бе сменил с открита враждебност.
Шарлийн ги гледаше със съмнителен поглед, но момичето продължаваше да гледа напред със същия измъчен израз на лицето, докато майката чакаше Шарлийн да си тръгне.
Шарлийн реши да не утежнява положението.
В екипажното отделение Арън не я попита какво я бе забавило. Когато тя се мушна в едно от леглата, той се обади:
— Какво ще кажеш да се гушнем за малко? Наоколо няма никой, а и ще бъдем внимателни.
— По-добре поспи малко, Ромео — смъмри го тя, като леко се засмя. — И двамата имаме нужда от почивка, преди да стигнем до Австралия. Нямам никакво намерение да прекараме времето си там в спане, ако схващаш намека ми.
— Разбрано, Жулиета! — измърмори Арън, като се обърна настрани. — Приятни сънища.