Шарлийн поклати глава в знак на съмнение. Тя знаеше, че сънищата й нямаше да са приятни, предполагайки, че едва ли щеше дори да дремне. Вярваше, че ще се почувства по-добре единствено след като самолетът кацне безаварийно в Сидни и тази кошмарна нощ остане зад гърба й.
Сабрина Лабатон беше 27-годишна жена с дълга остра коса и светлокафяви очи. Когато се усмихваше по свой, малко надменен начин, бе сияйно красива. Тя обаче не се усмихваше често, или поне така й казваха приятелите й. „Всяка птица има своя песен“, а тя имаше доста птички в главата си, които биха излетели при най-малкото предизвикателство, засипвайки я с неоправдана несигурност и съмнения.
От вниманието на Сабрина не беше убягнало как момичето с конската опашка, седнало през две седалки от нейната, бе втренчило поглед в привлекателната руса стюардеса. Тя също така бе дочула кратката размяна на реплики между майката и стюардесата, където бе споменато името Каси. След като стюардесата си тръгна, Каси продължи да гледа втренчено напред. Майка й изчака няколко минути, след което с тъжна въздишка се обърна към Сабрина, която седеше вдясно от нея.
— На дъщеря ми нещо й тежи — каза тя с нотка на оправдание в гласа.
Сабрина отбеляза, че откакто се бяха качили на борда, това бяха първите думи, с които тази едра жена се обръща към нея. В интерес на истината обаче Сабрина също не бе я заговаряла. Само се усмихна и сви рамене, с което искаше да покаже, че това, на което беше станала свидетел, не я засягаше.
— Това си беше турбуленция, нали? — рече тя, насочвайки разговора в друга посока. — Някои казват, че да се лети е безопасно, но какво ли не говорят хората.
— Така е — съгласи се жената.
Всъщност, турбуленцията сериозно бе изнервила Сабрина. Според нейното прекалено силно въображение, това лудо подскачане би могло да разбие самолета на парчета. Тя така силно беше впила пръсти в бедрата си, че сигурно ги бе насинила.
— Какви са плановете ви за Сидни? — попита учтиво.
— Отиваме на изложба на минералите — отговори майката. — Съпругът ми търгува със скъпоценни камъни, но напоследък не се чувства много добре, така че аз отивам на негово място… с Каси.
— Доста приятно забавление — отбеляза Сабрина.
— Аз съм Евелин — представи се най-накрая жената.
— Радвам се да се запознаем. Аз съм Сабрина.
Погледът й се премести от Евелин към Каси.
— Опитвам се да предпазя дъщеря си — каза Евелин, като че ли отново се оправдаваше. — По ред причини тя е до известна степен аутсайдер. Не ми е родна дъщеря, разбирате ли? Със съпруга ми я осиновихме.
— О-о! — Сабрина се чудеше дали това не беше покана да попита какви бяха тези причини, но съдейки по хапливия отговор, който Евелин току-що бе дала на стюардесата, едва ли беше така. А дали това изобщо я интересуваше?
Каси седеше неподвижно, вперила мрачен поглед напред, като се преструваше, че не чува какво говори майка й. „Момичето е странно — мислеше си Сабрина. — Много странно.“
Това обаче не беше неин проблем. Тя си имаше достатъчно свои.
Единственото нещо, което в момента искаше, бе да пристигне в Сидни и да бъде със сестра си, със съпруга й и с децата им.
Сабрина обаче не беше от онзи тип хора, които лесно можеха да изключат ума си. Тя бе притеснена заради вероятността да изпусне полета си. Преди да тръгне към летището, бе планирала известен брой сесии с клиенти, които настояваха да се срещнат с нея, преди да замине. Ако тези срещи се състояха със закъснение, трябваше доста да побърза, а те неминуемо щяха да се проведат със закъснение, просто защото почти винаги се получаваше така. Поради този факт тя бе решила да приготви куфара си две нощи преди заминаването си, тъй като това наистина й отнемаше доста часове. Сабрина се нуждаеше от много повече време за приготвяне на багажа, отколкото останалите хора, защото все се притесняваше, че може да забрави нещо. На всичкото отгоре, заради цялото това притеснение, се беше успала и трябваше да отложи първата си среща за по-късен час през деня. Когато свърши и последният й сеанс, тя бе разгневила таксиметровия шофьор, пришпорвайки го да кара възможно най-бързо, за да стигне навреме за полета.
Това беше тя — Сабрина Лабатон, известен психолог.
Като много други нейни познати в тази област, тя бе избрала професията си без ясно аргументирани причини. Една от тези причини бе да разбере самата себе си. До този момент нямаше основание да твърди, че е постигнала целта си, но все пак смяташе, че кариерата й се отплаща добре.