Беше започнала работа едва преди година, когато бе наета като асистент от д-р Причарт, мъж с трийсет години по-възрастен от нея. Той беше точно шефът, от когото тя имаше нужда. Възприемаше го като баща — някой, който я подкрепяше, но и който я укоряваше своевременно, когато тя казваше нещо, което той намираше за необмислено или необосновано.
Преди този полет за Сидни тя бе решила да прекара на борда възможно най-дълго време в сън, първо, за да мине по-неусетно времето, и второ, за да избегне излишните тревоги. В действителност, липсваше й самоувереност. Въпреки професионалните й препоръки, тя често се чувстваше неуверена, когато контактуваше с други хора. Бе изгърмяла прекалено много бушони по време на кариерата си, включително и този с Къртис Фоусет, първоначалното й вдъхновение за това пътуване. Всъщност, не съществуваше определена причина за пристъпите й на ниско самомнение — възлово послание, което много пъти бе чувала от Мартин Причарт. Да, но едва ли можеше да се приеме като стимулатор за самоувереност случаят, когато някогашният й приятел Къртис я напусна, крещейки „Ти си напълно откачена!“, след като тя го бе шибнала в лицето със сешоара си.
Сабрина го беше заподозряла, че й изневерява с Изабел Стромайер, нейната най-добра приятелка. Неочаквано Изабел бе престанала да й се обажда, както и да връща нейните позвънявания, а Къртис прекарваше все по-малко време у дома, твърдейки, че трябва да работи до късно. Дори когато бяха вкъщи заедно, сексуалният им живот търпеше пълен провал, ограничавайки се само до няколко спонтанни тласъка. Къртис категорично отричаше да има нещо общо с Изабел. Макар че Сабрина усърдно търсеше доказателства, тя не откри нито едно: нито дантелено бельо между чаршафите, нито някакво подозрително петно, нито издайническа дума. Седмица по-рано, когато се мъчеше да изтръгне поне някакво мъничко признание от Къртис, Сабрина излезе извън нерви. Конфронтацията помежду им бе довела до счупен сешоар, разбито огледало и до финални реплики между двама им.
Нейната по-малка сестра, Сюзън, открай време беше най-добрата й приятелка и съветник. Сюзън се бе преместила да живее в Австралия през 2008 със съпруга си Джери, за когото се бе омъжила когато бе на деветнайсет. Въпреки че нямаше лични професионални амбиции или просто защото изобщо нямаше амбиции, Сюзън бе щастлива. Джери печелеше, а Сюзън си стоеше вкъщи и се грижеше за двете им малки дечица — Джош и Кристофър. Ненавиждайки всяка форма на парадиране, тя се справяше с проблемите, придържайки се към девизи от сорта на „Ден без смях е изгубен ден“. Доста елементарна психология, да признаем, но емоциите извираха от сърцето й и това изглежда даваше своите плодове.
Сюзън беше пълна противоположност на Сабрина, която завиждаше на сестра си за жизнерадостния й поглед към живота. Надяваше се, че почивката в Сидни ще й даде възможност да се отпусне, да преосмисли живота си и да научи неговите уроци, които сестра й неминуемо ще се опита да й втълпи.
Тя нямаше търпение час по-скоро да прекоси океана.
Джо Тримейн изпитваше невъобразим сърбеж между чатала. Не му се случваше за първи път и едва се сдържаше да се почеше. Това обаче беше най-малкото, което го притесняваше.
Откакто се появи турбуленцията, той много повече се безпокоеше, тъй като бе наясно какво става.
Вярно, че преживя няколко ужасни минути, но това не беше нещо, което да не му се бе случвало и преди. Не летеше за първи път в живота си. Жестоката турбуленция му бе причинила пулсираща болка в главата и той бе напълно наясно какво означаваше това.
Джо си помисли, че нещо става зад гърба му. Обърна се, но забеляза само дългокосата руса стюардеса, придружена от онзи идиот, стюарда, който не можеше да различи качественото вино от помия, която се дава на прасетата.
Когато ставаше нещо нередно, Джо винаги го предусещаше. Някои хора твърдят, че познават влошаването на времето по костите си. В случая на Джо то се появяваше под формата на мигренни болки над лявото му око. От дългогодишен опит знаеше, че аспиринът няма да помогне, дори и да можеше да се добере до шишенцето, което бе скътал в куфара си, който пък беше в багажното. След автомобилната катастрофа, която бе преживял, Джо беше придобил силна способност „да вижда“.
Преди дванайсет години се заби с виненочервения си шевролет в паднало кедрово дърво. През същата тази декемврийска нощ Южна Калифорния бе ударена от най-ужасната буря от двайсет години насам. Той бе забелязал твърде късно препречилото пътя паднало дърво и бе дошъл в съзнание трийсет и шест часа по-късно в болницата. Според лекарите се бе върнал от оня свят.