— Какво още? — промърмори на себе си и се огледа.
— Какво каза? — обади се от спалнята Арън.
Шарлийн се намръщи. Обикновено изключително подредена, тази вечер не можеше да запомни нищо.
Арън изключи ютията.
— Униформата ти е готова — извика той.
Шарлийн влезе в спалнята и повдигна изненадано вежди.
— Ти си страхотен!
— Колко време още ти трябва? — попита той.
— Пет минути. Ти върви и запали колата. Идвам след малко.
Той кимна и взе ключовете за колата.
След като облече униформата си, тя напъха краката си в изрязаните си обувки. Единственото, което оставаше, бе да избере от гардероба си подходящи тоалети за свободното време сред природата. Беше убедена, че все още не е взела всичко необходимо. Най-малкото, че ще се налага в движение да се пудри и да си слага червило по пътя към летището. Всичко, което трябваше да направи сега, бе една бърза последна обиколка на къщата, за да се увери, че всички уреди са изключени, да подреди малко в кухнята и след това да заключи входната врата след себе си.
Макар и приглушено, но все пак достатъчно ясно, чу мелодията на „Любовта е във въздуха“ от мобилния си телефон в чантата й в хола. Беше я изтеглила след онази специална нощ с Арън в Токио Гранд Хотел.
Шарлийн се завъртя на пети и усети как токът на дясната й обувка се счупи.
По дяволите, само това липсваше!
В този миг тя изгуби интерес към звънящия телефон. Този, който я търсеше, той или тя, ще трябва да почака.
В това време мелодията спря и тя свали обувката със счупения ток. Стоеше втренчена и замислена. Кой чифт обувки трябваше да обуе сега? Тя не бе от онези жени, които имаха цял килер, пълен с обувки. Изрязани, с високи токчета или боти представляваха твърде малък интерес за нея. За изненада на малкото си приятелки, които някога е имала, тя притежаваше само няколко чифта обувки, съхранявани в тясно таванско помещение, разположено над стаята за гости.
Шарлийн въздъхна, свали и другата си обувка и влезе с боси крака в стаята за гости.
В малкото килерче, което шеговито наричаше „личния си архив“, както винаги, цареше пълна бъркотия. Кутии, папки, дрехи, които вече не носеше, дреболийки от всякакъв вид — всичко това представляваше планина от хаотични остатъци. Тъй като нямаше друг избор, а и не оставаше никакво време, тя се наведе в неосветеното пространство и повече с отчаяние, отколкото със смелост, заопипва, търсейки друг чифт обувки. Премести някои неща настрана, като проклинаше на глас, когато ожулваше коляното си в някой стърчащ пирон.
„Шарлийн, какво, по дяволите, правиш?“ — смъмри сама себе си.
Трябваше да прогони Арън за момент от ума си. Той я чакаше в колата и, без съмнение, мислеше, че е почти готова. Никога нямаше да му мине през ума, че в това време тя газеше в личния си лабиринт, в който цареше пълна бъркотия.
Накрая я видя: кутия за бели обувки. Беше сигурна, че вътре имаше чифт изрязани дамски обувки.
„Слава богу“ — промърмори.
Притисна кутията към себе си и запълзя назад.
Изведнъж оскъдната светлина в помещението изчезна и стана тъмно като в рог.
Малката врата зад нея трябва да се бе затворила.
Шарлийн пое рязко дъх. Изби я ледена пот. Страхуваше се да се движи; просто не можеше да помръдне.
Тя не само не харесваше тъмнината.
Ненавиждаше я.
Арън стовари куфара си на задната седалка на синия си шевролет малибу и потегли на заден ход от алеята към улицата. Бе договорил добра сделка за колата с един от дилърите на Томи Джоунс, сам короновал се като „автомобилния цар“ на по-голямата част от Лос Анджелис. Той излезе от колата и започна да крачи нагоре-надолу по тротоара, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си. Погледна часовника си. Малко след седем без двайсет. Времето като че беше спряло. Двата часа бяха минали като един. Тяхната работа започваше от седем и петнайсет. Как е възможно, чудеше се той, след като цял ден бяха заедно, накрая да рискуват да закъснеят за работа?
„Побързай, Шарлийн“ — промърмори.
Петте минути, които бе казала, че са й необходими, отдавна бяха изтекли. Трябваше да излезе през входната врата всеки момент. Той се бореше с желанието да се върне вътре и да я измъкне от къщата. Едва ли щеше да е най-галантният ход, а и беше наясно, че това би довело само до допълнително забавяне. И се ядоса на себе си.