Върна се в главното помещение. Пътникът в кафявия костюм, който я бе изгледал когато се придвижваха заедно с Арън, отново привлече погледа й. Сега, когато за първи път го виждаше отблизо, забеляза дребния му ръст. Тя беше поне с една глава по-висока от него. Сърцето й се сви от страх.
Причина за това бяха очите му.
Беше чувала, че очите на мъжа са отражение на душата му. Погледът на този мъж й напомни на Ханибал Лектър — канибалът от филма на ужасите „Мълчанието на агнетата“. В момента, в който той вдигна ръка, за да разтрие челото си, свирепият поглед, с който я погледна, бе примесен с огромно страдание. Очевидно страдаше от далеч по-мъчително главоболие, отколкото това, с което се бореше тя.
— Както изглежда, си имат някакви проблеми — каза тя на Мара, когато се върна в кухненското отделение на горния етаж. — Джим иска да помолим всички да изключат мобилните телефони и лаптопите си.
Мара отвори уста, за да попита нещо.
— Не, нямам представа защо — отговори на незададения въпрос Шарлийн. — Джим не ми каза нищо друго, освен че не било сериозно. Сигурно имат някакъв проблем с компютрите.
— Ох — отвърна Мара. — Навярно това е причината и MEG да не работи.
— Да, и аз мисля така — отвърна Шарлийн и тонът й беше далеч по-уверен, отколкото се чувстваше. — Всъщност, на горния етаж не видях никой да играе игрички, така че ти не трябва да правиш нищо. Аз слизам да ги предупредя.
Долу тя се приближи към Мишел Хенеси — стюардеса, която работеше в първа класа, после съобщи за указанията и на колегите си в главното кухненско отделение. Те обещаха да предупредят пътниците, така че всички да се придържат към инструкциите. Шарлийн се приближаваше до мястото за отдих. Чудеше се дали да събуди Арън. Помисли си, че е по-разумно да го остави да си почива, тъй като в пилотската кабина я бяха уверили, че проблемите не бяха нищо друго, освен срив в компютърната система. Ако, разбира се, можеше да се вярва на подобно обяснение, на каквото лично тя не вярваше.
Шарлийн реши да го събуди. „Ако постъпвам детински — оправда решението си тя, — той ще има пълното право да ме смъмри.“
Неочаквано вниманието й бе привлечено от една жена в черно, която седеше неподвижно. Това беше същата онази пътничка, на която Шарлийн бе помогнала да качи ръчния си багаж. Тя все още носеше огромните си смешновати слънчеви очила. Начинът, по който седеше като замръзнала, я накара да предположи, че нещо я боли.
Шарлийн се приближи към нея.
— Добре ли сте, мадам? — попита я тя.
Тя не преставаше да се чуди какво ли криеха катраненочерните стъкла, които носеше. Дали цветът на очите й беше кафяв, син или зелен?
— Не съм убедена — отговори жената.
Гласът й беше толкова тих, че Шарлийн трябваше да се наведе, за да чуе какво казва.
— Мисля, че той е тук, с нас. Аз го видях. Вие също ли го видяхте?
Гласът на жената бе пълен със страхопочитание.
— Той е тук, с нас — прошепна настойчиво тя с равен глас.
„Какво, по дяволите, бръщолеви тази жена?“ — помисли си Шарлийн. Може би беше някакъв вид халюцинация? Да, но Шарлийн беше убедена, че не е. Думите на жената бяха разчовъркали нещо дълбоко в съзнанието й. Тръпки полазиха по гърба й, като да й бяха инжектирали леденостудена вода.
Въпреки че сравнително от скоро работеше като стюардеса, Шарлийн се бе натъквала на немалко чудаци. Беше установила, че най-добрият начин да се справиш с такива, беше да го удариш на майтап.
— Да, мадам, разбира се, че го видях — отвърна тя, надявайки се, че точно това бе желаният отговор. — Всичко останало наред ли е? Имате ли нужда да ви донеса нещо?
Жената не помръдна. Не помръднаха и очилата й.
— Не, благодаря ви. Трябва да се моля.
Шарлийн кимна учтиво и се отдръпна назад. Нямаше право да застава между жената и нейния Бог. Насочи се бързо към помещението за отдих, но преди да стигне, се закова на място. Усети, че зад нея с бързи стъпки се приближава някой.
Тя се огледа.
Нямаше никого. Пътеката между редиците беше празна. Не се виждаше абсолютно никой, освен Глория, която се намираше в другия край на пътеката, обърната с гръб към Шарлийн.
Явно се е объркала. Просто някакво неприятно усещане. До болка познато неприятно усещане.
По някакъв начин, обаче, това усещане бе накарало да изплува споменът за Тод Бауър.