Горещото августовско слънце бавно се скриваше зад редицата бели бунгала на Холанд авеню, близо до Пасифик авеню и Венис Бийч. Изтри потта от челото си с дланта на дясната си ръка, като продължаваше да гледа вратата на къщата на Шарлийн.
Арън отново закрачи напред-назад. Не искаше да закъснява и да кара останалите четиринайсет членове на екипажа да ги чакат. Дори и сега нямаше да имат много време да се подготвят за полета.
Погледна часовника си още веднъж. Бяха минали десет минути, откакто бе излязъл да запали колата. Може би трябваше да провери какво става с нея в крайна сметка.
„Само да я подсетя, че трябва да побърза“ — мислеше си притеснено.
Примижал, Арън вдигна поглед към небето, където щеше да бъде по-късно тази вечер. Безсилен, той вдигна юмруците към горещите покриви на Малибу. Шарлийн все още не се бе появила. С крайчеца на окото си забеляза да приближава малък червен спортен автомобил. Колата мина покрай него, продължи по Пасифик авеню и изчезна от погледа му.
Той постоя още малко, после тръгна решително обратно към бунгалото.
„Това вече е прекалено“ — промърмори, докато влизаше вътре.
Както и очакваше, тя все още не бе готова.
— Просто ме остави да се оправя — изсъска му.
Арън отстъпи крачка назад, решен да не вдига скандал. Явно повече й пречеше, отколкото й помагаше.
Доброто й допреди малко настроение се бе изпарило.
Но той я беше виждал в подобни ситуации.
Обърна се, без да бърза, излезе навън и продължи задъхан.
Най-сетне тя беше в състояние да се движи в затвореното тъмно пространство, което изведнъж я бе обгърнало сякаш бе в гробница. Възможно най-тихо, затаила дъх, се обърна и запълзя напред. Нищо в тъмнината не изглеждаше заплашително.
Но все още не беше излязла от гроба; можеше да се случи нещо ужасно, докато не се върне обратно в светлината. За момент спря да диша, капка пот се стече надолу по бузата й. Страхуваше се да не предизвика съдбата, ако се огледа, защото можеше да види нещо страшно и смразяващо кръвта.
Събра смелост и запълзя напред. Страховете я връхлетяха отново и трябваше да се бори, за да не се разкрещи за помощ.
Крещенето бе най-лошото, което можеше да направи, напомни на себе си. Не трябваше да издава звук. Трябваше да остане съвсем тиха.
Дали те все още дебнеха в дълбоките сенки, докато стигне до малката врата, скрила всяка частица от светлината? Дали не чакаха, за да я нападнат? Пръстите й докоснаха нещо и едва не изпищя, преди да осъзнае, че това всъщност бе вратата.
Това беше. Сега веднага трябваше да се измъкне оттук. Тя пое дълбоко дъх и започна пипнешком да търси дръжката на вратата. Но не можеше да я намери. „По дяволите, да върви в ада“ — прокълна наум.
Струваше й се, че непрекъснато ноктите й се забиват в катранена чернилка, че нещо обхваща глезените й, плъзга се по гърба й, а после…
Накрая усети, че опира в хладен метал. Хвана и завъртя дръжката, вратата се отвори и тя се хвърли в ярката светлина на стаята за гости.
Но нямаше да е в пълна безопасност, докато вратата не бе плътно затворена. Ритна я с трясък.
Веднага я връхлетя друга тревога.
„Оставих обувките си вътре!“
Но след това усети кутията под лявата си мишница и почти се разплака от радост.
Вълните от паниката утихнаха, за да бъдат заменени от кисело настроение. Тя се сопна на Арън, когато той се върна в къщата, за да види какво става, но се почувства зле, когато той се обърна и тръгна обратно навън.
Шарлийн завърши опаковането и почти в 19:55 ч. вече влачеше куфара Самсонайт по пътеката, водеща от входната врата до тротоара. От двете страни на алеята, дълга пет метра, на слънцето блестеше бял чакъл — нейното виждане за поддръжка на градината. „Какво му е хубавото на занемарена зеленина — често казваше на приятелите си тя, — когато непрекъснато пътувам?“
Заключи вратата, отиде до колата и постави куфара си до неговия на задната седалка. След това се свлече в мястото до шофьора.
— Това ти отне малко време — каза Арън, като не можа да прикрие иронията в гласа си. — Всичко наред ли е?
— Разбира се — отвърна безизразно тя. — Защо да не е наред?