Той потегли, а Шарлийн погледна назад към дома си. Имаше чувството, без да може да си обясни защо, че повече никога няма да го види. Не искаше да лети днес. Днешният ден бе започнал лошо.
„Не се предавай, укори се тя. За бога, запази самообладание.“
Покрай прозореца на колата се плъзгаха маслинови храсти и палми. Топлото августовско небе блестеше в лазурносиньо, досущ като Тихия океан.
— Ще успеем ли? — попита тя най-сетне.
— Правя всичко възможно — отвърна той дрезгаво.
Тя погледна подозрително към него.
— Ти си луд по мен, Арън, нали?
Не можеше да го обвинява, че се държеше така. Тя бе развалила настроението му, като го накара да чака и после се държа дръпнато с него.
— Не, аз трябваше да следя по-добре за времето — пое вината той.
— Трябваше да намеря друг чифт обувки на тавана — обясни тя, — но вратата се затвори зад мен. Изведнъж бях като в капан в тъмнината и въображението ми заработи, както обикновено.
Арън кимна разбиращо.
— Сега добре ли си?
— Така мисля.
Той замълча.
Шарлийн гледаше през прозореца, потънала в мислите си. Стисна кръстчето на синджирчето си, пое дълбоко дъх и бавно издиша. Това беше познат ритуал. Дишай спокойно, запази спокойствие, напомни си тя, сякаш повтаряше мантра, която в крайна сметка ще излекува раните й. Но не, каза си тя за стотен път, раните й никога няма да се излекуват.
В другата лента на горещия асфалт стоеше търпеливо безкрайна редица от спрели на празен ход автомобили. Отпред имаше голямо задръстване или катастрофа.
Арън отби по пътя за летището Лос Анджелис. Докато насочваше колата към служителя на паркинга, тя отвори малката си дамска чанта и затърси червилото си.
Без да иска, продължи да хвърля притеснени погледи към небето над тях. Чакаше я полет от Лос Анджелис, Калифорния, до Сидни, Австралия.
Полет 582.
2
Пилоти
Точно в 18:35 ч. Джим Никълс влезе в центъра за екипажи на „Оушънс Еъруейз“ в Лос Анджелис, като напъха ризата в панталоните си. Последните месеци беше пуснал корем и униформата му беше поотесняла. По навик бе дошъл един час по-рано. За разлика от някои от колегите му, които идваха в последната минута преди започване на смяната, Джим винаги подраняваше. И днес не беше изключение.
Дори днес не беше изключение.
Джим предполагаше, че както винаги, ще е първи, но някой, който той познаваше много добре, четеше вестник, седнал в един от кафявите фотьойли. След като го забеляза, Джим забрави притесненията си и тръгна към него с протегната ръка.
— Мислех си, че аз съм ранното пиле — изчурулика той.
— И двамата сме, предполагам — отвърна другият.
Облечен в същата тъмносиня униформа като Джим, той стана и разтърси ръката му.
— Всичко наред ли е, Бен?
— Да, благодаря. А при теб?
Джим седна, без да отговори на въпроса.
В началото на четирийсетте, с късо подстригана тъмна коса, без нито един бял косъм, Бен Райт беше почти една глава по-висок от Джим. Фигурата му бе стройна, без грам излишна тлъстина. Днес той щеше да лети като резервен пилот, който ще поема управлението в пилотската кабина на определени интервали. Джим бе летял често с Бен, както и с Грег Хафстатър, втория пилот на този полет.
„Оушънс Еъруейз“ беше по-малка компания от „Делта Еърлайнс“, където Джим бе започнал кариерата си. В „Делта“ не беше необичайно за членовете на екипажа да се срещат за първи път на даден полет. Нерядко Джим вече бе прелетял известно разстояние до дестинацията си, без да е определил дали харесва или не някой от членовете на екипажа.
В „Оушънс“ обаче Джим познаваше повечето от колегите. Той отдавна беше забелязал Бен и Грег като сериозни и надеждни професионалисти. Бен беше реалист и откровен, а Грег понякога можеше да бъде доста упорит. Но беше добра душа.
— И така, какво прави през последните няколко дни? — попита Джим.
Бен сви рамене.
— Нищо особено. Бях настинал. Трябва да съм пуснал климатика за по-дълго време — изкашля се той, сякаш да потвърди диагнозата си. — Така че си стоях у дома през повечето време и четях. А ти?
Джим спря за момент да подбере внимателно думите си.
— Работех в градината. Садих цветя… Джоди беше много доволна.
Бен го погледна развеселено, с усмивка.