Джим топло посрещна партньора си за този полет. За последен път бяха заедно в пилотската кабина преди две седмици, когато летяха от Лос Анджелис до Банкок. Тогава Грег бе командир, а Джим беше втори пилот.
— Е, Австралия ни очаква — рече Грег. — Няма значение колко често ходя там, не мога да се наситя на това място.
— Наистина ли? — засмя се Джим.
„И най-вече, защото е много, много далеч от проблемите ми“ — добави той наум.
Арън паркира своя шевролет малибу и двамата с Шарлийн забързаха заедно към сградата на терминала. Минаха през проверката за сигурност и поеха към екипажния център.
Първият човек, когото Шарлийн видя, бе Джим Никълс, и очите й светнаха.
Животът е поредица от случайности и приятелството й с капитана бе доказателство за това. След един от първите й полети с „Оушънс Еъруейз“, дълго преди Арън да влезе в живота й, Джим беше седнал до нея в бара на един хотел в Сингапур. Никой от тях не смяташе тази среща за любовна авантюра, нещо нормално между пилот и атрактивна стюардеса. Всичко, което правиха тази вечер, бе да водят дълги разговори, които й подействаха терапевтично. Благодарение на Джим и на тази нощ в Сингапур тя не напусна веднага новата си работа като стюардеса. Как щеше да се развие животът й? Вероятно щеше да бъде тъжен, самотен, и никога не би срещнала Арън.
Тя разтърси ръката на Джим и си поприказва с няколко колеги. Брифингът на екипажа бе нещо рутинно и тя се успокои, до голяма степен защото други неща ангажираха мислите й. След брифинга Джим отново се приближи до нея.
— Мина известно време от последния ни полет, Шарлийн.
— Няколко седмици — отвърна тя.
— Изглеждаш щастлива — кимна той към Арън, който говореше с жена от екипажа, която се казваше Джесика Ориго.
Тя се изчерви сияеща.
Джим се ухили, но Шарлийн забеляза, че кръговете под очите му от последния им полет бяха потъмнели. Изглеждаше уморен, загрижен за нещо или за някого. Когато Грег Хафстатър влезе в стаята, Джим насочи вниманието си към него.
Арън приключи разговора с Джесика и се приближи до Шарлийн.
— Слава богу — възкликна той бодро, — радвам се да видя, че отново се усмихваш.
— Както ти казах, бях нервна, защото се заключих на тавана. Сега съм добре.
Той се усмихна с облекчение.
— Всичко ще се оправи, ще видиш.
Типично за Арън, размишляваше Шарлийн. Той винаги смята, че всичко ще се оправи. Само ако можеше и тя да се чувства по този начин.
Макар да бе безупречна, приятелски настроена и усмихната стюардеса, усещането, че не трябва да лети днес продължаваше да нараства, като предвещаващи зловеща буря тъмни облаци.
Но тя имаше работа и нямаше връщане назад.
3
Пътниците
Вечерта слънцето избледня над Лос Анджелис и жегата стана по-поносима. Неподвижният въздух, обаче, наситен с дим от керосин и други токсични газове, остана влажен и лепкав. Таксита, маршрутки, автобуси, лимузини и коли оставяха сиви следи по изсушения асфалт извън терминала на „Оушънс Еъруейз“.
Вътре се образуваха дълги опашки пред всяко от трите отворени гишета. Процедурата по чекирането вървеше бавно, тъй като бе необходимо куфарите да се проверяват един по един, преди да поемат по транспортната лента към товарния док. През подобен процес на проверка преминаваше и ръчният багаж. Служителите по сигурността зорко следяха за всеки, който им се струваше, че се държи подозрително. Днес се появи проблем заради един от последните пристигнали пътници. Името му беше Джо Тримейн.
Висок метър и 58, Джо беше малък човек, изтърпял през живота си безброй пренебрежителни прякори: лилипут, дребосък, джудже, хобит и малчо — да спрем дотук.
Единственото голямо нещо в него бе устата му, и той го използваше, за да компенсира дребния си ръст. Голямата му уста му осигури първата му работа като помощник закупчик, където говореше цял ден по телефона и никой не виждаше малкия му ръст. По-късно се премести в телемаркетинга — друга работа, в която също беше успешен. Години по-късно, след като Джо стартира свой собствен процъфтяващ бизнес, той започна да получава това, което винаги му убягваше: уважение. Днес повече от двеста човека работеха за него.