Той закрачи бързо към носа на самолета, осветяваше наляво и надясно по пътя си с фенерчето, проверяваше кухненските отделения и тоалетните. В първа класа — нищо. Остана бизнес класата. Затича се нагоре по стълбите, като се бореше с хаоса.
Мара и Рей инструктираха пътниците да станат и да потърсят места на долния етаж. Арън забеляза, че „Дани де Вито“ създаваше бъркотия, като бръщолевеше всякакъв вид груби и фаталистични коментари. Останалите пътници се мъчеха да го избягват, все едно беше прокажен.
Когато „Дани“ забеляза Арън, той го посочи с пръст и като че ли възнамеряваше да се нахвърли срещу него. Арън обаче нямаше никакво намерение да спори нито с него, нито с когото и да било друг. Обърна му гръб и тръгна обратно надолу по стълбите.
В туристическата класа много от пътниците вече бяха облекли жълтите спасителни жилетки. Те гледаха безизразно пред себе си, всеки потънал в ужаса на собствените си мисли, като осъдени на смърт затворници в последните мигове преди екзекутирането им.
Арън беше претърсил целия самолет. Никъде не откри Шарлийн. Нямаше я и на последния инструктаж преди минути.
Тя просто бе обърнала гръб на останалите си колеги.
Дали беше така? Дали не беше й се случило нещо лошо?
Мисълта, която мина през ума на Арън в този момент бе, че й е прилошало и е отишла в помещението за почивка на екипажа. Това беше единственото място в самолета, където все още не бе търсил.
Когато отиде да провери, намери помещението пусто.
Сега вече сериозно се разтревожи.
Нещо й се беше случило.
„Припомни си! Какво би могъл да пропуснеш?“ — въртеше се в главата му.
Последния път, когато говориха, беше след като двигателите бяха отказали. Не, поправи се той. Не бяха говорили. Той й говореше. Тя не бе казала нито дума. За последен път бе чул гласа й, когато й каза за навигационните и комуникационните проблеми в пилотската кабина. Тогава той нямаше никаква представа, че двигателите ще откажат.
По-късно в секция E го спря мъж, който твърдеше, че бил пилот, а после по някаква необяснима причина започна да му се гади. Девин я беше видял при тоалетните, след което тя като че ли се бе изпарила във въздуха.
Макар да му беше неприсъщо, той не успяваше да отхвърли от ума си мисълта, че Джеръд Кърби я бе отвлякъл и сега тя е на негово разположение. Осъзнаваше, че това беше напълно нелепо, направо смешно. На няколко пъти тази вечер той имаше чувството, че тя иска да му каже нещо, да сподели нещо, но по някаква причина не го прави. Това вече никак не беше смешно.
„Защото си мислеше, че няма да се вслушам в това, което иска да ми каже“ — за миг си помисли той.
Не беше далеч от истината.
„Не се вслушах в това, което искаше да ми каже Памела, когато имаше най-голяма нужда от мен. Не се вслушах и в Шарлийн.“
Изведнъж чувството за вина налегна Арън.
Положението на Пам бе излязло извън контрол по ужасен начин. Той се бе заклел, че такова нещо няма да му се случи никога повече.
Да, но очевидно му се случи. Арън нямаше никаква идея какво трябва да предприеме. Абсолютно никаква.
Върна се в пътническия салон. Празните места в туристическата класа постепенно се заемаха от пътниците от бизнес класата, които идваха един по един. Все още не бе забелязал „Дани де Вито“.
Налягането в ушите му се увеличаваше. „Принцесата“ бързо губеше скорост. Арън погледна навън през прозореца, но не успя да види океана.
Нямаше представа какво има отдолу.
„Ние не трябва да сме тук!“
Рей се приближи към него:
— С Мара сме готови. Горният етаж е опразнен.
— Чудесно! Какво става с „Дани“?
— С кой?
— Ниският мъж с голямата уста.
— А-а, с онзи ли? Отне ни известно време, но най-накрая го убедихме да слезе.
— Успели сте да го надхитрите, имайки предвид какво шило е? Той каза ли нещо?
— И да е казал, не съм обърнал внимание.
Арън постави ръце на хълбоците си.
— Виждал ли си Шарлийн?
— Не — отвърна Рей. — Не можеш ли да я намериш?
— Не — въздъхна Арън.
Погледна часовника си: 5:39 ч. Времето, което беше определено екипажът да подготви самолета за принудително кацане, изтичаше. Въпреки преместването на пътниците, в салона беше зловещо тихо. Двигателите също мълчаха. Това означаваше, че Джим всеки момент щеше да предприеме аварийно кацане и вероятно щеше да има жертви. В най-лошия случай ударът щеше да погуби всички.