— Ще вдигна носа максимално високо, ще намаля скоростта до 260 км/ч и ще разтегна задкрилките максимално. След като чрез вълните определим посоката на вятъра, ще обърна носа срещу вятъра. Когато сме почти долу, ще повдигна носа с около десет-двайсет градуса, за да остане над повърхността колкото е възможно по-дълго и да ни позволи да се ударим във водата с минимална скорост. Ще се опитам да кацна успоредно на вълните. След това няма какво повече да направя, освен да се опитам да запазя крилата в хоризонтално положение.
Джим наведе глава и продължи:
— Най-напред ще се удари краят на опашката. Товарът на водата ще накара носа да пропадне. Ако той се окаже под вода…
Той остави да довършат остатъка от изречението на своите помощник-пилоти.
— Какво може да се случи след това, един господ знае — мрачно отбеляза Бен.
— Биха могли да се появят пламъци по крилата — предупреди Грег, — причинени от блъскането на захранващите кабели. А също така може да имаме пламъци и върху водата.
Джим сви рамене:
— Не мисля, че има голяма вероятност за това — поколеба се и добави: — Знаете ли какво? Ще задействам пожарогасителите върху двигателите, докато падаме надолу. По този начин ще можем да бъдем сигурни, че това няма да се случи.
— Добре — рече Грег.
— Други въпроси?
Помощник-пилотът завъртя отрицателно глава.
— А ти, Бен?
— Не! — рязко отсече той.
Тази кратка дума изразяваше дълбоката неудовлетвореност на Бен, че Джим не бе избрал варианта пълен рестарт.
„Аз ли ще бъда убиецът, който ще погуби всеки един на борда след всичко това?“ — горчиво се питаше Джим. Очакваше гласът на Джоди да отговори на този въпрос положително, но тя не каза нищо.
— Грег, продължавай да опитваш да запуснеш двигателите.
Помощник-пилотът продължаваше да прави всичко, на което беше способен. Краткото мълчание, което последва, бе прекъснато от серии пронизителни пиукания: „Летите много ниско! — пищеше алармата. — И колесникът не е спуснат!“.
— Ще изключа сигналите — каза Джим.
Той натисна няколко бутона.
— Системата за предупреждение за удар със земята е изключена. Също така реших да изключа тези за задкрилките и за терена — рече той, когато бе готов.
Телефонът иззвъня.
— Салонът е готов — докладва Арън.
— Добре — каза му Джим. — Двигателите не се запускат, така че ще се приводняваме.
Това не бе напълно вярно, тъй като Грег все още работеше по тях, но той вече не очакваше чудо.
— Изчислих, че имаме още шест или седем минути. Една минута преди да се приводним ще подам заповед за готовност при аварийна ситуация посредством две примигвания на сигнала за затягане на предпазните колани… — Той леко изпъшка. — При условие че този бутон все още работи, разбира се.
Скоро след неговия разговор с Арън „Принцесата“ проби облачното покривало.
Джим задържа дъха си.
Самолетът леко се разлюля. За кратко те не виждаха нищо през прозореца на пилотската кабина, освен замъглена маса от стоманеносиво.
„Какво, по дяволите, има долу?“
Джим не искаше да си представя катастрофата, която можеше да ги сполети, ако това под тях бе земя, а не океан. Смъртоносният сблъсък, който неизбежно ще последва, би бил такъв, че дори и Господ с цялото си всемогъщество не би могъл да предотврати.
А дали изобщо съществуваше шанс точно в този момент да се натъкнат на парче земя в необхватния Тихи океан? Това би било като да открият пословичната игла в купа сено. Тогава тази нощ би предложила още една от странните изненади с непредвиден изход.
Показа се черна повърхност с неясни очертания.
„А-ха — помисли си Джим, — нищо друго, освен океан.“
Въздъхна с облекчение.
Грег не го беше видял. Той продължаваше да работи по горивните клапани, опитвайки се с всички сили да рестартира двигателите. Без никакъв успех.
На 900 метра Джим му извика да спре.
— Сега вече можеш да спреш опитите, Грег!
— По дяволите! — помощник-пилотът изруга с отчаяние. За пръв път Джим го чуваше да ругае.
— Климатичната система и въздухоизпускащите клапани! — каза Джим.