Служителят в бюрото за инспекция на багажа обаче беше безразличен.
— Бихте ли отворили куфара си пред мен, господине? — попита той Тримейн.
Джо, облечен в кафяв костюм, с подходяща кафява вратовръзка, се почувства обиден от това, което прие като надменен тон на „шапкарите“ — така наричаше всички служители по сигурността. С гневен жест отвори куфара, а служителят започна да рови в личните му вещи.
Мразеше униформените от сигурността по летищата, откакто един от тях бе конфискувал ножа му за рязане на хартия. Това беше само сувенир, за бога. Тогава бе изпуснал нервите си и, според него, с основание. Копелетата нямаха право да ровят из вещите му.
Възмущението на Джо скочи до тавана, когато длъжностното лице, с непроницаемо изражение, продължи да рови в зеления му куфар Самсонайт. Той дръпна ципа на тоалетната чанта на Джо, извади черните му боксерки навън и заопипва за скрити отделения във вътрешността.
— Не можете да го намерите ли? — попита Джо.
Служителят погледна нагоре.
— Извинете, сър?
— Това, което търсите. Трябва да търсите нещо конкретно, в противен случай нямаше да правите това. Какъв ви е проблемът?
Невъзмутим, мъжът в синята униформа продължи проверката на куфара.
— Исусе Христе! — избухна Джо. — Нямам цял ден. Трябва да хвана самолета!
Все едно говореше на стената отсреща. Офицерът по сигурността продължаваше проверката.
— За къде пътувате, господине? — попита той, като погледна нагоре.
— Сидни — изсъска през зъби Джо.
— Бизнес или за удоволствие?
„Не си бъркай носа, където не ти е работата!“ — изкушаваше се да му изкрещи Джо и усети как гърбът му пламва от втренчените погледи на останалите пътници, но вместо това, като се стараеше да запази спокойствието на гласа си, отвърна:
— Аз съм бизнесмен, така че пътувам по бизнес.
„Да правя пари и с данъците си да ти плащам шибаната заплата, задник такъв!“ — беше на върха на езика му, но той се възпря.
— Какъв бизнес? — попита спокойно униформеният.
— Длъжен ли съм да ви кажа това? — Джо стисна юмруци. Този човек сериозно му лазеше по нервите.
— Сам ли подредихте куфара си?
— Да.
— И никой друг не го е пипал?
— Никой. С изключение на вас. И го пипахте достатъчно дълго…
Лицето на служителя се разтегна в ехидна усмивка, като на ловджийско куче, подушило ранена плячка.
— Господине, мога да ви създам доста неприятности, ако исках. Мога да направя всичко толкова сложно, че да изпуснете полета си. Е, какво искате?
— Не бих искал. — Джо почти се изплю. Очите му светнаха. Дори за миг не се усъмни, че униформеният го тормози за удоволствие.
— Какъв е проблемът, сър? — попита служителят.
Двама негови колеги ги наблюдаваха. Джо чу кашлица зад гърба си — другите хора от опашката ставаха нетърпеливи.
Джо пое дълбоко дъх. Трябваше да се постарае да не се ядосва. Имаше важна работа в Сидни. Трябваше да стигне до Австралия. Нямаше да позволи в Лос Анджелис да го провали някой, който е станал сутринта със задника нагоре. Джо успя да лепне изкуствена усмивка на лицето си.
— Нямам проблем, сър.
Сините очи на служителя го пронизаха за миг, преди да блъсне куфара обратно към него. Най-сетне можеше да продължи. Бе успял да запази хладнокръвие, въпреки несправедливата провокация на униформения.
Но когато стигна зоната за изчакване, погледна надолу към дясната си ръка и забеляза кръв по дланта си. В гнева си беше забил нокти в плътта.
Очевидно не бе успял да овладее нервите си достатъчно добре.
Филис Кърби седеше здраво приклещена в седалката. Седнал до нея, Джеръд Кърби имаше повече място за движение от жена си, само поради разликата в теглото им от около шейсет килограма. Той беше като строен, пъргав катамаран, докато тя приличаше на тежкотоварен речен шлеп.
Не можеше и да мечтае да изрече на глас това сравнение, разбира се; тя не понасяше хората, които коментираха теглото й. Джеръд отдавна се бе научил внимателно да обмисля всяка дума, която казваше пред нея. Горчивият опит го беше научил, че сблъсъкът с речната баржа може да причини значителни щети.