Осем месеца по-късно разказваше за това произшествие в качеството си на пациент на д-р Ричардсън, който я слушаше и си водеше бележки. Беше седнал срещу нея с кръстосани крака, с химикалка в ръка.
— И това се случва, когато започват кошмарите? — попита я той.
— Да — отвърна тя. — Те започнаха още докато бях в болницата. В сънищата си чувам грохота и непрекъснато се връщам в онази непрогледна тъмнина. Там има нещо, което може да ме види. Аз започвам да бягам всеки път, но никога не успявам да се измъкна. Знам, че ме преследват. Всеки път, когато се пробуждам, имам чувството, че ще ме сграбчат.
— Хм… — измънка Ричардсън.
— По-късно преживях друг, но донякъде подобен кошмар. Намирам се в Таперуер стаята на майка ми. Вратата е заключена, но някой иска да я разбие. Изведнъж ключалката се счупва, вратата се отваря и зад нея виждам същата онази тъмнина и… те са там. Сигурна съм в това, въпреки че не ги виждам.
Изтегната върху виненочервената кушетка, тя събра смелост и каза на Ричардсън какво според нея означаваха тези кошмари.
— Аз бях мъртва — прошепна тя. — Помня, че бях умряла.
Ричардсън въздъхна и поклати глава.
— Шарлийн, разбирам за какво говориш. Преживяла си нещо ужасно мъчително. Но…
Пак тази дума.
Но!
Вече примирена, тя остави напиращите думи да се излеят от него като порен дъжд.
Докато лежеше на кушетката, той говореше за майка й, за баща й и за Тод. Тод я беше изнасилил в тъмното и в това се криела причината за страховете й. Това, което бе преживяла след поглъщане на хапчетата, само увеличило прекомерния й страх от тъмното. Сънят й, свързан с Таперуер стаята, твърдеше той, имал връзка с психическия тормоз, който баща й упражнявал над нея. В същото време сънят бил свързан и с любовта й към майка й, която така много й липсваше.
Шарлийн не му вярваше. Тя дори почти не го слушаше. Разбираше какво се опитва да й каже, но за разлика от нея той не е бил там.
Тя беше от другата страна.
Там имаше демони. И тези демони все още бяха с нея.
Всеки път, когато се озовеше сама в тъмното.
V
5:47 ч. — до по-късно
29
Сама
Шарлийн отвори очи в тъмното и за момент се почувства щастлива, че не усети нищо. После изпищя.
Нещо натискаше краката й. Главата й започна да пулсира, все едно черепът й беше разцепен. След време, когато писъците й преминаха в скимтене, започна да оглежда обстановката наоколо.
Лежеше по гръб на пода. Нещо се намираше при краката й и я връзваше, причинявайки й невъобразима болка. Каквото и да бе това нещо, то имаше правоъгълна форма и беше причината за неописуемата болка, която изпитваше тялото й.
Тя правеше неимоверни усилия да го махне от себе си. Стегна коремните си мускули, задържа въздуха си, стисна зъби и се надигна с всичка сила, когато друг сърцераздирателен писък разцепи нощта. Парчета посипани по пода стъкла се бяха забили дълбоко в дланите на ръцете й.
Шарлийн се строполи назад.
Дали тези змии, които бе видяла, висяха от тавана?
Последният писък заседна в гърлото й. Тя широко отвори очи.
Използвайки ранената си ръка, започна да претърсва джоба на униформата си. Все още ли беше там? Дали не го бе изгубила?
Като търсеше отчаяно, успя да намери джобното си фенерче и внимателно го извади от джоба си. Не можеше да си позволи да го изпусне от окървавената си ръка и да се изтърколи някъде в мрака. Когато обаче натисна копчето, за да го включи, лампичката отказа да светне.
В гърлото й се надигна яростно ръмжене. Тогава фенерчето се смили и облекчи мъчителното положение, в което се намираше.
За нейно успокоение змиите, които тя мислеше, че висят от тавана, се оказаха електрически кабели.
Оловната тежест върху краката й беше количка-контейнер. Тя се намираше в кухнята на горния етаж на самолета. Около нея цереше пълен хаос. Подът беше покрит с чинии, купи, прибори за хранене, късчета храна, парчета стъкла, счупен порцелан и какви ли не други остатъци.
Шарлийн докосна пулсиращото си дясно слепоочие и напипа голяма болезнена цицина. Ръцете и едната страна на главата й кървяха. Количката продължаваше да мачка краката й.