Остана неподвижна, докато огромен къс метал падна от тавана и се стовари с грохот на пода близо до нея.
Шарлийн се опита да стане, като крещеше за помощ. Осъзна, че това няма да е лесно и наистина не беше. Когато стъпи върху левия си крак, едва не умря от болка. Другият й крак не бе в по-добро състояние, да не говорим за главата й, която пулсираше безмилостно, сякаш щеше да се пръсне. Тя беше зле и й се виеше свят.
Отново си спомни за филма „Убийствен пъзел“. Защо хората се подлагаха на най-ужасни мъчения, само за един слаб лъч надежда? Защо просто не се примирят със съдбата си и да приемат незабавна и не толкова болезнена смърт?
Разбра го едва сега. Инстинктът за оцеляване надвиваше всякакъв вид болка и страдание, когато човек имаше желание за живот.
Когато преди години погълна онези хапчета, беше изгубила всякаква надежда. Нямаше никакво желание да живее. Но оттогава обстоятелствата се бяха променили. Сега тя беше друг човек.
Шарлийн се вкопчи в ръба на тезгяха, използвайки двете си ръце и стараейки се тежестта й да не натоварва контузения крак.
Сега трябваше да дръпне завесата. Какъв ли ужас щеше да се разкрие?
Стисна джобното си фенерче като оръжие, дръпна завесата настрани и насочи светлината към тъмното зад завесата.
Не видя никого. Нищо!
Тя се осмели да поеме въздух. Бързото претърсване не откри нито пътници, нито членове на екипажа. Горният етаж беше безлюден.
Боингът сигурно е предприел аварийно кацане, разсъждаваше Шарлийн. Но къде, за бога, бяха пътниците?
Може би долу, в туристическата класа. Всички бяха там. Трябваше да са там. Стотици хора не можеха просто ей така да изчезнат безследно.
Закуцука към стълбите, като правеше всичко възможно да не натоварва левия си крак. Всяка стъпка напред имаше значение. От горния край на стъпалата тя се взря в непрогледната тъмна пропаст. Не можеше да направи много. Чу шума на вода, която се плискаше в корпуса на самолета. Видя вода и в долния край на стълбите. Веднага си помисли да извика за помощ.
Не го направи, защото демонът, или каквото и да бе това, което сега обитаваше самолета, можеше пак да се появи от тъмното. Това вече не беше халюцинация, свързана с никтофобията. Това беше страшната истина.
Трябваше да намери Арън. Би трябвало да е все още на борда. Той не би могъл да я изостави, нали? Не, сърцето й говореше, че не би го направил, освен ако вече не е сред живите.
Много колебливо тя стисна парапета с две ръце и се приготви да слезе едно стъпало по-надолу.
Когато със сетни сили го направи, шумът от нахлуваща и плискаща се вода се увеличи.
Нищо не изскочи от тъмното и нищо не я докосна.
„Къде, къде, за бога, бяха триста и петдесетте пътници и екипажът?“
С изключение на плискащата се вода, наоколо оставаше тихо — все едно се намираше на призрачен кораб, носещ се напосоки в Тихия океан.
Шарлийн имаше чувството, че е абсолютно сама — единствената жива душа на борда на „Принцесата на Тихия океан“.
И тогава чу вик, идващ някъде отдолу.
В началото прозвуча като дълбок гърлен звук, но после се усили и премина в смразяващо кръвта ридание. Веднъж Шарлийн бе чула виенето на хиена и това стенание й напомняше точно този вой. Тя усети как цялото й тяло настръхна от ужас.
„Аз съм зад вратата. А може би все пак съм мъртва, както и всички останали.“
Може би наистина беше така. След като бе погълнала онези хапчета, тя бе успяла да се върне в материалния свят с помощта на висококвалифицирани медици. Сега обаче нямаше кой да й помогне и нямаше шанс да се върне. Тук тя беше в капан.
Страхуваше се да продължи надолу по стълбите, но изведнъж почувства огромна необходимост да помогне. В момента, в който се обърна, кракът й се подхлъзна и тя падна по гръб. Главата й се удари в нещо твърдо, което й причини остра и мъчителна болка. Почувства, че й призлява и че й се завива свят, но успя да се претърколи, да се изправи на ръце и крака и да изпълзи възможно по-надалече от стълбите.
Виенето заглъхна, но „Принцесата“ отново започна да се гърчи от страховити стържещи звуци. Носът й се издигна нагоре, все едно излиташе от писта. Шарлийн се страхуваше, че този път корпусът със сигурност щеше да се пропука, но издигането спря и с него спря и металното стържене.
Тишина. Благословена тишина.