Шарлийн стоеше олюлявайки се върху наклонения под. Събра сили и преглътна болката.
Още не беше свършило. Те нямаше да я пуснат. Тя знаеше, че вратата ще се сгромоляса. Това беше нещо неизбежно — като смъртта.
Шарлийн обаче бе решила да се бори докрай, а не да умре безславно. Вече не беше онова уязвимо момиче от миналото.
Пъхна фенерчето в джоба на сакото си, за да освободи и двете си ръце и започна трескаво да претърсва пилотската кабина.
Къде ли я държаха?
После си спомни. Беше зад един от горните панели.
Намери отделението, където беше сложена, издърпа я и сграбчи дървената й дръжка в дясната си ръка. После се втренчи в нея, тъй като изведнъж ударите по вратата се подновиха.
— Отвори, Шарлийн! Побързай! Нямаме много време!
Беше брадва. На единия край на дръжката имаше заточено острие, а на другия — пика. Това беше инструмент, който се държеше в пилотската кабина на всеки самолет.
Шарлийн застана пред вратата и вдигна брадвата.
— Хайде, влизай — измърмори тя. — Чака те изненада!
Демонът от другата страна вероятно не я бе чул. Само че… беше! Шумовете заглъхнаха. Виковете също замлъкнаха. Демонът беше наострил уши.
Шарлийн можеше за малко да си отдъхне. Все още беше нощ и тя се намираше в тъмната пилотска кабина на Боинг 747–400, който беше прокълнат.
Хрумна й идея. Бързо откопча синджирчето си и стисна здраво златното кръстче в ръката си. То беше топло. Излъчваше топлина. Имаше чувството, че сега, когато въпросът беше на живот и смърт, майка й бе тук с нея.
Не беше възможно вратата на пилотската кабина да се отвори с груба сила. Но, както бе очаквала, този път тя не само се отвори, а се отвори мигновено.
Чу един последен разрушителен нечовешки удар. В следващия момент вратата увисна на пантите си, смачкана и зееща.
Сега вече никой и нищо не можеше да спре когото и да било или каквото и да било да влезе в кабината.
Шарлийн стисна брадвата с две ръце и я вдигна високо над главата си. Около дръжката беше увито синджирчето с кръстчето.
Като пепелянка, която търси жертвата си, тя беше готова да нанесе удара.
И тогава на входа се появи сянка.
С всички сили Шарлийн замахна с брадвата.
30
Приводняване
В 5:47 ч. Джим Никълс видя края на света.
На няколко мили пред него — там, където щеше да се наложи да приводни 747 — видя ръба на нещо, което изглеждаше черно… небитие.
Той все още виждаше океана в сребърната светлина на луната, чак до ръба на…
… каквото и да беше това. В него не проникваше късче светлина и то се простираше толкова надалече и нашироко, колкото виждаха очите. Нямаше никакъв начин да бъде избегнато.
Първата мисъл на Джим беше, че си е изгубил ума и заедно с него всякаква представа за реалността. Какво се криеше там в мрака? Имаше ли изобщо нещо?
Мъчеше се да открие отговора. Може би беше просто дебел слой мъгла. Никаква мъгла обаче не можеше да създаде илюзията, че е стигнал края на света, както древните мореплаватели, които са вярвали, че земята е плоска и че ако отплуват много далече в Атлантическия океан, неизбежно ще паднат от ръба в… какво?
„Какво, за бога, е това?“ — чудеше се Джим и продължаваше да се взира съсредоточено напред.
Той се носеше плавно на височина 90 метра. Беше предвидил да задържи самолета във въздуха най-много в продължение на две минути. Дотогава обаче те можеха да бъдат погълнати от огромното отвратително нещо, което лежеше неподвижно отпред.
Съществуваше само един начин да не бъдат погълнати. Той трябваше да се приводни, и то веднага! Трябваше да блъсне 747 във водата и майната им на последиците.
Джим прекрасно знаеше какви щяха да бъдат последиците от това. Ако самолетът докоснеше водата с носа надолу при тази скорост, щеше да се разбие на парчета. Повечето от пътниците ще бъдат убити.
Ако този мрак вещаеше неизбежна смърт за всички, то приводняването сега беше по-добрият вариант. Тогава поне някои от пътниците и екипажа можеха да оцелеят.
Изведнъж той проумя защо мислеше за това сега. Заради обещанието, което беше дал на Шарлийн Тийър в онази далечна нощ, някъде в Азия, когато тя му бе споделила, че е изгубила майка си в самолетна катастрофа.