Выбрать главу

„Ще те закарам у дома невредима, Шарлийн.“

Беше постъпил твърде емоционално, но това бе в малките часове на нощта и беше ударил няколко питиета. Той не искаше да мисли за това обещание сега, нито за многото други обещания, дадени на хора, които някога му бяха скъпи. Едно нещо обаче бе сигурно — тази вечер той нямаше да може да закара Шарлийн у дома невредима!

Какво да направи? Как да постъпи? Пот изби по челото му.

Джоди мълчеше. Дали тя или който или каквото и да беше това в действителност, не го чакаше в недрата на черната тъмнина, към която самолетът бързо се приближаваше?

Той не можеше да действа. Мозъкът му отказваше. Знаеше, че трябва да направи нещо, че трябва да се приводни, и то веднага, но не беше в състояние. Ако предприемеше това, щеше да убие пътниците и екипажа, точно както бе предрекла Джоди.

Грег и Бен мълчаха. Джим хвърли подозрителен поглед към Грег и забеляза втория си пилот, който по принцип не беше от приказливите, да гледа втренчено напред с широко отворени очи. Седнал зад него, Бен изглежда шепнеше някаква молитва и през прозореца на пилотската кабина също виждаше само онова, което се задаваше срещу тях.

Но Грег и Бен не виждаха небитието. По някаква причина Джим бе убеден в това.

Той провери радиоалтиметъра10. В момента „Принцесата“ се носеше плавно над Тихия океан на височина 50 метра.

Джим реши да не се приводнява. Не и в този момент. Ако единствения начин да избегне този смразяващ кръвта мрак беше безразсъдно да блъсне самолета в океана и евентуално да погуби всички, нямаше как да го приеме. Ако трябваше да загине той самият, така да бъде. Не можеше да си позволи да поеме отговорността за смъртта на неговите пътници, поверили му живота си. Може би беше стигнал края на Този свят и сега не оставаше нищо друго, освен да открие какво се намираше зад това, което винаги знаеше, че е границата с реалността.

Всичко, което се бе случило от турбуленцията насам, бяха само части от пъзел, водещи ги към тази дестинация.

— Знам, че можеш да го направиш, Джим — прозвуча дрезгавия глас на Грег. — Направи го!

До последния момент Грег оставаше верен на себе си и на колегите си пилоти.

Площта, която се разстилаше пред тях — по-черна и от самата нощ — придоби още по-големи размери.

„Елате при нас!“ — извика Джоди.

В каквото и мрачно подземие да бе изчезнала, сега тя се беше върнала и гласът й звучеше по-злокобно от всякога. Джим бе напълно убеден, без капчица съмнение, че този път той не беше чул гласа й само в съзнанието си. Тя беше отправила думите си високо и ясно към всички в кабината, може би защото всички вече бяха ужасно близо до мястото, което бе нейното ниво на съществуване.

Изпадайки в паника, Джим една не заби носа на самолета.

— Млъквай, кучко! — изкрещя той инстинктивно, учудвайки повече самия себе си, отколкото колегите си. Това обаче беше вик на облекчение.

Джоди не отговори.

— Ти си сатана! — изкрещя Джим.

Ако това беше вярно, както разумът му подсказваше, те бяха пред прага на ада.

— Джим! — извика Бен зад гърба му. — Стегни се! Ти трябва да си наясно, за бога!

Грег продължаваше да мълчи. Гледаше го тотално объркан от избухването му и загрижен за състоянието му в тези последни минути преди приводняването, но Джим не забеляза това.

Той вече не виждаше нищо друго, освен по-тъмна от най-тъмната безкрайност пред него, която сега вече беше много близо. Бе сигурен, че нито Бен, нито Грег можеха да я видят. Ако това беше така, значи не бяха чули и Джоди.

Тогава това означаваше, че мъртвата му съпруга говореше само на него. И…

Твърде късно. Изведнъж непрогледната тъмнина обгърна него и самолета. Беше преминал там.

В този момент Джим помисли, че се намира в ада.

„Къде си, Джоди? Джоди, къде си, по дяволите?“

За момент той нито я виждаше, нито я чуваше и направи единственото нещо, на което бе способен. Може би Бен му го беше внушил с последните думи, които му каза след избухването му.

Той започна да се моли.

— Мили Боже, помогни ни! — мърмореше Джим. — Изведи ни от ада, милостиви Боже! Спаси ни, Господи!

Провери алтиметъра отново. „Принцесата“ вече не беше във въздуха.

— Това беше, момчета — каза той със стисната челюст.

Часът беше 5:49.

Опашката на 747 закачи нещо твърдо и рамките на прозорците на пилотската кабина леко се разтресоха. Корпусът на самолета се плъзна по повърхността на нещото, което се намираше отдолу.

вернуться

10

Уред за измерване височината на въздухоплавателно средство над земята чрез радиосигнал. — Бел.пр.