Той отвори очи. Сестра му вече не беше там. Черна чанта Самсонайт прелетя през въздуха, удари се в главата на един пътник, седнал срещу Арън, и той клюмна глава. От вътрешността на най-близкото кухненско отделение се прекатури количка, разпиля чаши и чинии, които станаха на парчета и се разхвърчаха по пода. Той с учудване гледаше как чифт очила летят във въздуха като птица. Нямаше представа дали Памела е все още някъде наоколо, но това не го интересуваше. В момента в ума му имаше една-единствена мисъл — оцеляване.
Доколкото можеше да види, всички пътници бяха надянали жълтите си спасителни жилетки и заели подготвителна позиция, подпрели глави в седалките пред тях.
Кошмарът дебнеше навсякъде. Стомахът на Арън се сви на топка. Непрекъснато му се гадеше, колкото и да се мъчеше да преодолее люшкането и клатенето, и сигурно щеше да продължи така, докато „Принцесата“ спре или прозорците се пръснат, или докато фюзелажа се разкъса и самолетът се разпадне. Някак си беше наранил пръста и силната болка го прониза в ръката. Изруга на глас, с което се присъедини към „Хора на пътниците“, които стенеха, пищяха или ругаеха — пълна какофония от мъка, страх и ужас.
Най-накрая като че ли най-страшното беше преминало. Самолетът продължаваше да се тресе и да криволичи, но скоростта бе намалена и вече управляема.
И тогава „Принцесата“ спря.
Арън откопча предпазния си колан и слепешком започна да търси фенерчето си, което, за негово учудване, намери в джоба си. Включи го и се надигна от мястото си, а останалите пътници и членове на екипажа бавно последваха примера му. Арън издърпа дръжката на аварийния изход в секция B със свободната си ръка, но вратата, която водеше навън, не се помръдваше. Струйка топла кръв потече от носа към устата му и той я облиза. Пътници в различни състояния на шок започнаха да се тълпят около него.
Той остави фенерчето на пода и този път дръпна дръжката с двете си ръце, но тя отново отказа да се отвори. На пътеката се трупаха все повече и повече хора. Един по-възрастен мъж, застанал близо до Арън, беше съборен и започна да вика от ужас и болка, когато буквално бе стъпкан от изпадналите в истерия пътници, които се бутаха и блъскаха в теснотията. Никой не се опита да му помогне или да предложи каквато и да било подкрепа. Всеки се интересуваше единствено от своята особа и само най-яките и най-ловките можеха да се надяват да оцелеят. За пореден път Арън се опита да отвори вратата и за пореден път безрезултатно. Като че ли проклетата врата беше закована. Сега пътниците се приближаваха към него, катерейки се по седалките. Дори и в тъмното ясно можеше да прочете страха и ужаса върху лицата им. Няколко души бяха пренебрегнали инструкциите и бяха надули спасителните си жилетки вътре в самолета и сега бяха приклещени в седалките си или блокираха пътеките. Писъците го пронизваха като с месарски нож. Слава богу, мислеше си той, нямаше много жертви, или поне така изглеждаше на пръв поглед.
Арън продължи да дърпа дръжката, но масивната врата не помръдваше. Мара се промъкваше към него през тълпата.
— Чакай, нека ти помогна! — извика му тя и те заедно задърпаха дръжката, но напразно.
Тогава зад тях се появи Джим Никълс. Хората наблизо му направиха път, може би с надежда, може би заради униформата, а може би заради двете.
— Не се отваря — извика му Арън. — Не мога да я накарам да се отвори.
— Виждам — отвърна Джим. — Отмести се настрани. Дай да опитам!
Капитанът започна да дърпа дръжката. Арън усети как подът под краката му се раздвижи, като че ли се намираше на кораб в морето.
Всъщност самолетът наистина напомняше на кораб, който всеки момент щеше да потъне. Нямаше много време. Чак сега осъзна, че никой не беше излязъл навън, нито от този, нито от който и да е друг авариен изход. Нима бяха затворени? Но това беше невъзможно! Той протегна врат.
Точно така. Изглежда всички все още бяха на борда.
„Принцесата“ не искаше да ги пусне. Като че ли самолетът беше прокълнат и бе твърдо решил да завлече всички до един със себе си в подводната си гробница.
Когато през салона премина пронизителен стържещ звук, Арън замръзна. Това несъмнено беше звук от раздиране на метал. Носът на „Принцесата“ се надигна към небето и опашката потъна по-дълбоко в океана. Пътниците падаха с писъци един връз друг.