Всеки път, когато започнеше диета, Филис твърдеше, че метаболизмът й е нарушен. Независимо от нискокалоричните й ястия той само я правел по-голяма и по-тежка. Джеръд сериозно се съмняваше дали наистина метаболизмът бе оформил тази страховита грамада през последните години. Често я улавяше да си прави „леки закуски“ във всеки час от деня, докато уж беше на диета, а подозираше, че напада хладилника още по-сериозно, когато той е далеч от дома. Но с времето се бе научил да не коментира всичко това.
— Взе ли ми книгата? — попита го тя.
— Да, скъпа — отвърна той покорно.
Напрегнатата й фигура ясно сочеше, че тя иска доказателство. В отговор Джеръд отвори ръчната чанта, която бе сложил в краката си, и извади последния роман на Даниел Стийл. Размаха го победоносно, сякаш очакваше награда.
— Виж! Нали ти казах?
Дълбокото ръмжене, което излезе от гърлото на Филис, показа удовлетворение. Джеръд познаваше всичките й звуци и значението на всеки един от тях. Знаеше кога да действа внимателно и кога му е разрешено да й възрази.
Приятелите му понякога го молеха да им разкрие тайната на брака си. Това беше въпрос, който със сигурност е имал отговор, когато бе коленичил пред олтара до нея. Сега, двайсет години по-късно, тя бе просто жена, с която беше свикнал. Нищо повече, нищо по-малко.
Опитваше се да не забелязва, че от стройна тръстика се бе превърнала в широко дъбово дърво. И обикновено успяваше. Беше се примирил с внезапните смени на настроенията й, точно както приемаше променливостта на времето. Понякога валеше, понякога грееше слънце. Какво да направи човек?
— Мразя летенето — изгъргори тя.
Сега, когато се бе успокоила за книгата си, тя се премести към следващата точка в списъка си от жалби.
— Ще имаме много време в Австралия — каза той с приятен, точно премерен глас.
— Разбира се — отговори тя без ентусиазъм. — Но първо да преживеем тези дванайсет часа на раздрънкания самолет. Задникът вече ме боли, а още дори не сме в самолета.
Беше изкушен да отбележи, че именно Филис бе тази, която избра дестинацията. Винаги тя решаваше къде ще прекарват годишния си отпуск. Двете седмици в Австралия, които бяха резервирали, му струваха майка си и баща си. Ако той избираше, плановете им за пътувания щяха да бъдат далеч по-семпли и по-евтини. Но това беше положението. Нямаше никакво желание да слуша с часове оплакванията й за неудобствата, докато летят над Тихия океан, но успя да се сдържи.
За добро или за лошо, Филис беше животът му. Той нямаше друг живот. Понякога мечтаеше да може да върне часовника назад и да застане отново с нея пред олтара. Само че този път, когато викарият попита тържествено: „Взимате ли тази жена в добро и зло…“, Джеръд ще се обърне и ще хукне по пътеката — колкото може по-бързо и по-далече от нея.
Това обаче бяха само химери, илюзии и нищо повече. За съжаление времето продължаваше да върви с неумолима жестокост по правата си линия, по пътя към неизбежните си дестинации, винаги напред.
Точно като полет със самолет.
327-те пътници за полет 582 пристигаха един по един и влизаха в зоната за изчакване, оградена от стъклени прегради. Големите прозорци около следващата станция за сигурност, с монитор, който показваше местоназначението за Сидни и информацията за полета, предоставяше изглед на белия корпус на самолета — „Принцесата на Тихия океан“ — паркиран в края на ръкава.
Чакалнята беше пълна с мъже, жени и деца от всички цветове и възрасти. Сред тях беше двойка на средна възраст — посивял мъж в карирана синя риза и жена с къса коса, изпъстрена от сиви и бели кичури. За тях това пътуване до Сидни бе мечтаната ваканция, чакана с години. За мъжа с широките рамене и атрактивната руса млада жена до него Австралия беше техният меден месец. Азиатското семейство — съпруг, съпруга и двете им момчета — отиваха да посетят родата си.
Когато чуха повикването за качване на борда, Евелин Хукс — здрава мускулеста жена, която според приятелите и враговете си беше непоклатима „Лейди-дракон“ — погледна нагоре.
— Най-после ни пускат в самолета — каза тя на осиновената си дъщеря Каси, седнала до нея.
Каси беше на четиринайсет — стройна, дори кльощава за възрастта си. Дългата й тъмнокестенява коса бе вързана на опашка. Тя и майка й заеха местата си в един от последните редове в зоната за изчакване. Евелин я държеше неотлъчно под око. Не само че това щеше да бъде първият полет на Каси, но и за първи път от две години тя напускаше околностите на Шугър Крийк — квартал, който постепенно бе станал познато място за нея. Евелин се молеше да нямат никакви проблеми.