— Не мога да изкарам тази жена през изхода — извика му тя, когато той се приближи към тяхната редица. — Прекалено е тежка.
— Аз ще се погрижа — извика в отговор той. Протегна ръка към момичето с конската опашка: — Хайде, застани тук за момент, за да помогна на тази жена.
Тя пое ръката му и покорно се надигна от седалката си.
Арън хвана тежката жена под мишниците и я изправи на крака. Заведе я до най-близкия авариен изход в секция C, като я влачеше заднешком с такава мъка, все едно теглеше безжизнена маса. Брюнетката и момичето го следваха с обезумял от страх поглед.
При вратата Арън трябваше да изчака докато останалите пътници напуснат самолета. Тогава Мишел и Джойс, които ръководеха евакуирането в тази секция, поеха товара от него.
— Веднага щом приключите, скачайте навън — извика той.
Сега вече Арън виждаше ясно секции D и E. Забеляза, че там вече нямаше хора.
Беше тихо. Сега, когато почти всички бяха напуснали „Принцесата“, нямаше и писъци. След внезапната тишина салонът напомняше повече гроб, отколкото останки от някогашен величествен самолет. Колко време точно бе минало от момента, в който вратата се отвори и евакуацията започна, не можеше точно да прецени. Навярно не повече от две минути, макар да му се струваше цяла вечност.
Арън погледна часовника си: 5:53.
Чу как водата се плиска някъде в задната част на самолета, което говореше за пробив в корпуса. На смъртно ранения Боинг 747 не му оставаше много живот.
Когато се връщаше назад, той видя бликащата срещу него вода. Арън започна да търси пробива, но не успя да определи точно мястото. Стоеше до глезените във водата, която драстично се покачваше. Нахлуваше срещу него с такава сила, че той едва успяваше да пази равновесие. Какъв ли не багаж плуваше около него: торбички от безмитните магазини, дипломатически куфарчета, палта, обувки, мокри детски играчки и сред всичко това… първото мъртво тяло. Беше тялото на мъж, което се носеше с лице към пода по пътеката, докато в един момент ръката му се приклещи в една от седалките. Тялото се изви настрани и кракът му се заклещи под друга седалка. Водата заливаше безжизнения труп.
Арън се огледа и усети, че се е втренчил в друг човек, намерил смъртта в седалката си. Седеше с отворена уста, а невиждащите му вече очи бяха запечатили безкрайното му отчаяние.
— Сър! — извика Арън, напълно наясно, че това беше безсмислено. — Сър!
Мъжът лежеше безмълвен.
Арън не беше способен да направи вече нищо, за да му помогне, а и не можеше да остане където беше.
Мислите му се върнаха към Шарлийн. Въпреки че не я бе видял, беше убеден, че не е напуснала самолета. Това не беше нищо друго, освен дълбоко скрито инстинктивно чувство, но тя трябваше да е някъде тук, а времето му да я намери бързо отлиташе.
Напълно отчаян, той се обърна и зашляпа обратно през прииждащата вода. Видя до вратата Джим Никълс, който внимателно помагаше на ранена жена, чиято ръка изглеждаше счупена, да се прехвърли в закрепения на корпуса спасителен сал. Както изглеждаше, тя беше последният пътник от самолета. В рамките на три минути всички останали вече бяха евакуирани. На борда бяха останали само няколко души от екипажа.
Навън, в океана, светлините, които се показваха и скриваха заедно с вълните, сочеха къде се намират спасителните лодки. Мъжете в тях гребяха с пълна сила, само и само да се отдалечат максимално от „Принцесата на Тихия океан“. В момента, в който потънеше, тя щеше да повлече със себе си всеки, който се намираше близо до водата. Точно като „Титаник“.
С нахлуването на водата при опашката носът на самолета се издигаше все повече и повече. Към момента по-голямата част от централното тяло също беше под вода. Арън и Джим трябваше да се мъчат да се закрепят поради големия наклон.
Последните членове от екипажа скачаха през най-близкия изход. Грег Хафстатър и Бен Райт ги последваха. Беше останала само още една спасителна лодка, която бързо бе привързана към „Принцесата“.
— Следващият си ти, Арън — извика му Джим.
Арън погледна капитана си: