— Къде е Шарлийн?
Джим го погледна с недоумение:
— Какво искаш да кажеш? Там е някъде, навън — посочи светлините на спасителните лодки в океана.
Арън поклати глава. Не, тя не беше напускала самолета. Бе сигурен в това повече от всичко на света.
— Ти видя ли я да напуска? — провикна се той към Джим.
Пътниците в последната спасителна лодка започнаха да пищят. Малката им лодка, привързана с въже към „Принцесата“, беше подхвърлена толкова нависоко, че повали неколцина от тях точно в момента, когато ужасният стържещ звук от раздиран метал проглуши тъпанчетата им.
— Всемогъщи Господи! Исусе Христе! Арън, нямаме никакво време! — изрева Джим. — Самолетът се разпада и всеки миг лодката ще се преобърне! Скачай! Това е заповед!
Арън погледна Джим, после пътниците в лодката. На фона на стенанията на самолета взе решение.
Здраво сграбчи Джим за раменете и го бутна в спасителната лодка. Хванат неподготвен, Джим Никълс падна по гръб на дъното. Преди да успее да се изправи на колене, Арън вече беше развързал въжето.
— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя Джим.
Арън не отговори. Тласна лодката и тя отплува надалече от орисания самолет.
Джим продължаваше да крещи:
— Арън! Не може да постъпваш така! Арън!
Арън изгледа отдалечаващата се лодка, после пое дълбоко въздух, обърна се и се вмъкна обратно в самолета.
Опита се да използва професионалните си умения и да запази спокойствие. Реши да не напуска самолета без Шарлийн. Не можеше дори да си помисли да я остави, за да бъде погълната от Тихия океан и да потъне в дълбините му.
Но къде да я търси? Беше гледал почти навсякъде. Със сигурност не беше нито на долния, нито на горния етаж. Той бе претърсил щателно тези участъци.
И все пак трябваше да е някъде.
Беше 5:55 ч. и „Принцесата“ се потапяше бавно под вълните. Водата, която нахлуваше от опашката, беше стигнала до глезените му, като влачеше със себе си още три мъртви тела. Две от тях бяха на жени, които сякаш бяха прегазени. Третото беше на мъж в жълта спасителна жилетка, все още седящ в седалката си със закопчан предпазен колан. На борда имаше само мъртъвци. Той беше единственият жив.
Дали е мъртва?
Не, сърцето му подсказваше, че е жива, но умът му говореше друго. Не би могла да изчезне безследно, а и не би останала вътре доброволно.
Сърцето на Арън препускаше лудо. Това не можеше да е истина. Не и неговата Шарлийн!
Къде да я търси?
Трябваше да запази искрицата надежда, дори и за съвсем кратко, докато солената морска вода не я загаси завинаги.
— Ще продължа да я търся докато…
Докато какво? — попита се на глас. Докато неговият самолет изчезне под вълните на океана ли?
Да, отговори той на собствения си въпрос. Без Шарлийн не си струваше да живее. Освен това боингът все още се носеше по водата и докато продължаваше това, искрицата надежда продължаваше да гори. Арън се придвижваше бавно, газейки до колене във водата, далеч от аварийните изходи. Имаше чувството, че се изкачва по стръмен склон. По-нататък, близо до носа на „Принцесата“, беше сухо. Това обаче нямаше да е задълго. Стигна първа класа, където нямаше нито живи, нито мъртви. И все пак провери всеки божи ред, тоалетните и малкото кухненско помещение. Когато щателната му проверка не даде никакъв резултат, тихо изруга.
Наистина не знаеше къде още да търси. Чудеше се дали ще има време да погледне още веднъж долу. Водата се надигаше все повече и повече и той се чувстваше като попаднал на малък остров корабокрушенец, който всеки момент щеше да бъде залят от свирепа вълна.
Значи, все пак беше сгрешил. Не всичко бе завършило добре. Всъщност, всичко беше станало възможно най-зле. Той беше изгубил и двете жени, които обичаше, и скоро щеше да отиде при тях, където и да се намираха те.
Трябваше да побърза, за да се добере до първия авариен изход и ако е възможно да доплува до най-близката спасителна лодка. Ако дотогава „Принцесата“ не потънеше, можеше да го завлече със себе си. В 5:58 той тръгна към изхода, където по-рано стояха заедно с Джим. Изведнъж чу звук, от който го побиха тръпки. Не беше звук от огъване или разкъсване на метал. Беше животински звук, нещо като вълчи вой — някакво постепенно усилващо се ръмжене.
Какво, за бога, беше това чудо? Каквото и да беше, опъна нервите му до крайна степен и продължи около 30 секунди, преди да замре в далечината. Беше последвано от ръмженето на Боинг 747–400, докато краят на опашката му влечеше „Принцесата“ все по-надълбоко в океана. Не остана още много, помисли той.