Секундите се нижеха. Една. Още една. И още една. Страхът и ужасът го парализираха.
— Остави ме на мира! Остави ме на мира, по дяволите! — извика един глас зад вратата.
Това беше Шарлийн.
Вълна на облекчение премина през тялото му, оставяйки го напълно смаян.
— Шарлийн? Вътре ли си? Ти ли си наистина? — викаше той. — Отвори! Аз съм, Арън!
Тя не реагира. Дали не бе в състояние? Ранена ли беше? Дали нещо не я спираше, както Памела се опитваше да спре него?
Той започна да блъска по затворената врата, разтресе дръжката и започна да насилва металната платка, която ги разделяше.
— Не мога да отворя вратата от тази страна. Трябва ти да я отвориш, Шарлийн!
Ако час по-скоро тя не отвореше вратата, щяха да останат разделени, докато се удавят. Вратата си оставаше затворена.
— Отвори вратата, за бога! Ако можеш, отвори я, Шарлийн! — крещеше и удряше с юмруци по металната вратата напълно безсилен.
Веднъж заключена, вратата на пилотската кабина нямаше да се помръдне дори и със стенобойна машина.
Не чу никакъв звук отвътре. Облекчението му се смени със страх. Със смъртен страх.
Страхът го парализира. Завладяха го мисли за смъртта. За неговата собствена смърт… и за нейната. Беше направил всичко по силите си, но това го бе довело до задънена улица. Боинг 747 щеше да бъде неговият гроб. Ще бъде погребан заедно с Шарлийн и с Нещото, което изглеждаше като сестра му.
Времето минаваше. Той продължаваше да стои там като парализиран.
После някъде отвътре в него се надигна един последен вик — вик на абсолютно отчаяние и тотална безизходица.
— Отвори, Шарлийн! Побързай! Нямаме много време!
Отново заблъска по вратата с юмруци и отново претърпя провал. Щом до момента не беше опитала да отвори вратата, значи наистина нямаше възможност да го направи. Може би изобщо нямаше да успее да я отвори.
В какво ли състояние се намираше? Какво ли бе преживяла?
Секундите се нижеха безмилостно. Дълги, мъчителни секунди.
Тогава Арън чу ръмжене до себе си.
„Памела“ — помисли си той.
Това, което се случи после, беше прекалено поразително, за да може да бъде асимилирано.
Нещо, но не той, започна да блъска по вратата на пилотската кабина с нечовешка сила, докато тя не увисна изкривена на пантите и зейна отворена.
Арън очакваше, че Памела или нещото, което приличаше на нея, ще потроши всичките му кости.
Опита да се промъкне през изкорубената рамка на вратата. И какво друго му оставаше да направи? Беше оставен на благоволението на Злото, което се намираше на борда на „Принцесата“, но той беше тук заради Шарлийн и искаше да я вземе в прегръдката си, дори и това да се окажеше танцът на смъртта. Арън прекрачи прага и я видя.
Той видя също така и надвисналата над главата му брадва.
32
Брадвата
В момента, в който Шарлийн видя тъмното очертание на вратата, тя силно замахна с брадвата. После умът й започна да работи на пълни обороти. Изведнъж тъмната завеса на страха падна и видя кристално ясно, че човекът, който влизаше в пилотската кабина, не беше никакъв демон. Беше Арън, а тя бе на път да разцепи черепа му и да разпръсне мозъка му из кабината.
Той не се помръдваше. Не се опитваше да направи дори и крачка. Стоеше замръзнал, втренчил очи в нея, като елен, заслепен от ярката светлина на автомобилни фарове.
— Не! — извика тя.
Но не защото беше разцепила главата му. Тя просто се бе отказала от намерението си в последната секунда, но острието беше ранило дясното му рамо и за малко да засегне и крака му. От разреза течеше кръв и мокреше униформеното му сако.
С изкривено от болка лице той притисна раненото си рамо към бузата си и прехапа долната си устна.
— Как можах да пропусна? — чудеше се тя, изплашена до смърт.
Той беше ранен, но жив.
И за двама им всичко беше непонятно. Острието на брадвата трябваше да попадне точно между очите му. Той не бе помръдвал, а тя, в изблик на необуздана ярост, не би могла да се спре или да промени посоката на замаха си.
Би трябвало Арън да лежи в краката й мъртъв или берящ душа. Това, че острието го беше ранило сравнително леко, нямаше нищо общо с бързината на рефлексите.
Беше се случило нещо друго.
Ужасена, Шарлийн захвърли брадвичката настрани. Тялото й трепереше, страхът я стягаше за пресъхналото гърло, като че ли гласните й струни бяха прерязани.