Огромна тъмна вълна приближаваше лодката му, като я повдигаше и за малко да я прекатури. Тя бе последвана от няколко други, по-малки вълни, които се плискаха в гумените страни на лодката. Пръски солена вода влизаха в очите на Джим и мокреха дрехите му.
Използвайки фенерчето, Джим търсеше тялото, но сред вълните не видя нищо. Погледна пътниците в лодката и преброи петнайсет души — последните, които се бяха спасили от орисания самолет. Повечето от хората бяха ранени. Един мъж беше със счупена ръка, носът на едно момче, което не беше на повече от десет години, също бе счупен, а върху главата на друг мъж зееше голяма рана. Сред пътниците имаше четирима мъже, които изглеждаха невредими и Джим се обърна именно към тях:
— Имам нужда от помощта ви — каза той. — Трябва да гребем в тази посока.
Посочи мястото, където преди секунда беше видял да потъва носът на „Принцесата“. Кой се бе прекатурил през прозореца? Дали не беше Арън?
Доколкото знаеше, стюардът беше единственият останал в самолета. Джим не вярваше Шарлийн да е все още на борда, както твърдеше Арън, но не можеше да го каже с абсолютна сигурност. В суматохата по време на евакуацията той не беше забелязал тя да напуска боинга.
„Дали не съм видял Джоди да напуска самолета?“
Четиримата мъже грабнаха веслата и започнаха да гребат към указаната от капитана посока.
В малката лодка беше тихо, дори и ранените бяха затаили дъх. Джим не се учудваше. Всички те се бяха срещнали лице в лице със смъртта и това бе жизненоважно преживяване за всеки един.
Колко ли пътници беше изгубил? По време на евакуацията Джим бе забелязал няколко загинали, но със сигурност имаше още доста, за които не знаеше. Колкото и лоша да беше ситуацията, можеше да бъде далеч по-зле.
„Може би ще има още жертви. Къде ги бях довел?“
Имаше време да се притеснява за това. Сега най-важното бе да открие падналото във водата тяло, независимо чие беше то.
Джим осветяваше с фенерчето във всички посоки, надявайки се най-после да се развидели, ако изобщо по тези земи съществуваше нещо като зазоряване. Първото нещо, което забеляза, беше сив метален къс. Зад него плуваше някакъв куфар. Тяло нямаше. Навярно Арън е бил засмукан заедно с потъващия самолет и се беше удавил.
Точно тогава лъчът на фенерчето улови носещо се по корем тяло във водата. Той посочи към него.
— Ето, там! — настоятелно извика. — Там!
Четиримата мъже загребаха с всички сили.
Джим задържа светлината върху тялото. Малката лодка се приближи. Изведнъж забеляза дълга руса коса и осъзна, че това бе Шарлийн.
Когато съвсем приближиха тялото, Джим и един от мъжете се наведоха през тумбестата страна на лодката и хванаха по една ръка. Внимателно прехвърлиха Шарлийн вътре и тя се свлече по гръб върху гумения под. Джим клекна до нея. Очите й бяха затворени и не дишаше. Не се долавяха никакви признаци на живот.
Джим се наведе над нея и започна изкуствено дишане „уста в уста“. После скръсти ръце върху гръдната кост и започна да прилага индиректен масаж на сърцето с равномерен интензивен натиск. После започна да редува изкуствено дишане със сърдечен масаж.
Изведнъж тя обърна лице настрани и започна да кашля и да повръща вода. После отвори очи и Джим извика с внезапно облекчение. Шарлийн го погледна като че ли виждаше напълно непознат. Тя примигна с очи и после отново ги затвори, като Джим се надяваше това да е добър знак. Студ скова тялото му.
— Какво е това? — чу той гласа на мъжа, който му беше помогнал да изтеглят Шарлийн.
Шарлийн продължаваше да кашля, плюейки солена вода и слуз. Гърлото й вече беше свободно и дишаше дълбоко, насищайки измъчените си дробове със свеж въздух. Тя лежеше изтощена по гръб в едно наистина водно легло. То се люлееше и усещането бе приятно.
Тя отново отвори очи и видя хората, които я гледаха. Срещу нея седеше жена на средна възраст, прегърнала две момиченца на не повече от осем-девет години. До жената, подпряло глава на рамото й, седеше и дългуресто момче приблизително на същата възраст, чийто нос и уста бяха разкървавени. Момчето зяпаше Шарлийн все едно беше някаква знаменитост.
Опряна на страната на огромното водно легло имаше жена с бяло като платно лице, прегърбена, с опряна на гърдите й брадичка. До нея Шарлийн забеляза мъж с изкривено от болка лице, здраво притиснал ръка към гърдите си. Риж джентълмен в смачкан бизнес костюм и импровизирана превръзка около главата беше зареял поглед в небето.