Едва тогава забеляза, че левият й крак е омотан. В същото време я прониза остра болка под превръзката и тя стисна зъби. Солената вода бе навлязла в раните и болката беше ужасна.
После осъзна, че е светло. Над нея се простираше синьото небе и грееше златното слънце. После направи още едно откритие. Джим Никълс беше коленичил до нея и в момента се бе обърнал към жената с двете момиченца. Той жестикулираше оживено и обясняваше нещо на някого във водното легло. Шарлийн току-що откри, че то всъщност беше спасителна гумена лодка.
Тя почувства, че още някой седеше до нея и този някой бе сложил ръка на рамото й.
— Добре ли си? — попита до болка познат глас, въпреки че беше глух и дрезгав. Тя обърна глава.
Беше Арън.
Рамото му — същото, което бе ранила с брадвата, беше омотано с бели превръзки.
— Но, как… как…? — пелтечеше тя.
В съзнанието й проблесна картина като на филм. Тя видя във въображението си неговия образ и черна сянка, застанала зад гърба му в пилотската кабина.
„Той не би могъл да се измъкне навън.“
Сърцето й подскочи от радост. Дали обаче това наистина бе той?
Джим Никълс се обърна, видя, че е в съзнание и се приближи към нея, лазейки. Беше свалил вратовръзката си и бе разкопчал горното копче на ризата си. Върху зачервеното му, плувнало в пот лице, имаше много повече бръчки, отколкото беше забелязвала преди. Уморените му очи светеха от задоволство и той се усмихваше широко.
— Радвам се да те видя отново сред нас, Шарлийн — възкликна той.
Преди да може да отговори, Арън поднесе бутилка прясна вода към устните й.
— Ето, пийни малко — каза той. — Ще ти подейства добре.
Гърлото й беше пресъхнало и тя жадно започна да пие.
— По-спокойно — засмя се Арън. — Не прекалявай!
Бавно взе бутилката и завъртя обратно капачката. Прясната вода наистина вършеше чудеса. Беше й вляла живителна сила и сега се чувстваше по-добре.
— Помогни ми да се изправя! — помоли тя.
— Не, трябва да полежиш още малко — предупреди я Арън. — Не бързай! Няма закъде да се бърза. Няма нищо спешно. Не сме се запътили заникъде.
— Не — решително каза тя. — Помогни ми да се изправя!
Той поклати глава, но й помогна да седне. Зави й се свят и я болеше глава. Но беше жива, беше на крака и с човека, когото обичаше. Сега вече спокойно можеше да гледа от малката лодка навън.
Във водата, близо една до друга, плуваха още десет спасителни лодки, някои от които претъпкани с хора. Боингът го нямаше. Тя не виждаше никаква суша наоколо. Океанът се простираше надлъж и нашир в безкрая. Слънцето грееше и в ясното синьо небе не се виждаше нищо друго, освен няколко малки пухкави облачета. Нямаше никакъв вятър. Тя се обърна и погледна към останалите пътници в лодката, към Арън и Джим.
— Къде се намираме? — попита.
Джим сви рамене:
— Ако имаш някакво предположение, считай, че е и мое.
— Звучи успокояващо — каза Шарлийн с лека усмивка.
Арън я прегърна през рамо със здравата си ръка и я придърпа по-близо към себе си.
— Ти си тук — прошепна той в ухото й. — Където и да сме, сме заедно.
Шарлийн имаше толкова много въпроси, че не знаеше откъде да започне.
Почна с най-логичния:
— Какво се случи? — попита тя.
— Бих искал да чуя твоята версия — контрира я Джим.
— Първо ти — не отстъпваше тя. — Аз изгубих съзнание още докато бяхме във въздуха.
Джим сви вежди:
— Съжалявам. Не знаех това — рече и след кратка пауза продължи: — Трябваше да приводня самолета. Благодарение на така добре обучения екипаж на „Принцесата“, успяхме да евакуираме всички за броени минути след като ударихме водата. Машината потъна малко след 6 ч. тази сутрин. Няколко минути по-късно те извадихме от океана.
Тя смътно си спомняше отделни откъси от всичко случило се, като че ли това беше много отдавнашен сън.
— За щастие, забелязахме и Арън, който се носеше недалеч от теб, и когото също успяхме да спасим.
— Бях наистина на ръба — съгласи се Арън и добави: — Когато пилотската кабина се напълни с вода, имах чувството, че плувам срещу водопад. Държах се за перваза на прозореца и някак си успях да се изтласна навън. Още не мога да проумея как успях да го направя.