Шарлийн се изкушаваше да го попита за фигурата, която беше съзряла зад него, но запази образа на това привидение за себе си.
— Преброихме 19 жертви, всички от които пътници, и няколко дузини ранени — продължи Джим. — Сега часът е 10:15. Трябва да продължим, докато някой не ни спаси. За щастие радиостанцията ни, излъчваща сигнали за насочване, работи на всички възможни честоти: 121.5, 243 и 406 мегахерца.
— Мислиш ли, че някой ще дойде да ни прибере? — колебливо попита Шарлийн.
— Да, разбира се — категорично отвърна Джим. — Може да отнеме известно време, естествено. Океанът е огромен, но ние разполагаме с всичко необходимо: провизии, непромокаеми якета, термоодеяла. Имаме също така въдици и таблетки за превръщане на солената вода в питейна. В състояние сме да се погрижим и за ранените. Имаме аптечки за първа помощ с превръзки, лекарства и шини. Ако се наложи, може да издържим доста дълго време, при положение че не излезе някаква страшна буря, разбира си.
Несъмнено беше обяснил същото и на пътниците, вероятно със същите думи. Но дали тя му вярваше? Той не посмя да я погледне в очите. И в професионалния, и в личния си живот бе имала вземане-даване с хора, които говореха едно, а мислеха друго, но се проваляха, когато отказваха да я погледнат в очите. Това беше нейният патентован тест и Джим току-що се беше провалил.
Трябваше ли да упреква Джим, че не бе искрен с нея? Не, едва ли сега беше моментът, реши тя. Трябваше да вземе под внимание другите пътници в спасителния сал, които имаха невероятната необходимост да повярват в това, което Джим бе казал — на нея и на тях.
Тя кимна замислено и погледна Арън.
— Твой ред е. Как разбра, че съм в пилотската кабина?
— Бях те изгубил — отвърна той. — След като евакуирането приключи, не исках да напускам самолета без теб. Знаех, че си някъде там, вътре. Нямам представа откъде знаех това… просто го знаех.
Леко сви рамене.
— А какво се случи с теб, Шарлийн? — попита я. — Какво правеше горе в пилотската кабина?
Шарлийн отпи още една глътка вода и реши да не крие нищо от него и да му разкаже всичко, през което бе преминала, независимо колко налудничаво щеше да му прозвучи то.
Започна с това, което й бяха казали Каси, жената в черно и латиноамериканецът. Тя дори му сподели как е била убедена, че турбуленцията е отклонила „Принцесата на Тихия океан“ в друга реалност и как нашественици от този Друг свят са превзели самолета. Каза му, че е искала да отиде и да говори с Джим, защото той е бил единственият, способен да ги върне у дома, но че е успяла да стигне само до кухнята на горния етаж. Последното нещо, което забелязала, била черната фигура. Тогава припаднала и дошла в съзнание едва когато самолетът вече бил във водата. Тя му разказа как се е довлякла до пилотската кабина и как е влязла вътре. Каза му как е помислила, че някакъв демон блъска с нечовешка сила по вратата и как е вдигнала брадвата, ужасена до смърт, когато видяла огънатата врата.
Гласът й пресипна и тя трябваше да пийне вода, за да може да продължи:
— Това е всичко — заключи и избърза уста с опакото на ръката си. — Хайде, кажи ми, че дрънкам глупости! Чувала съм го и преди. Ще го преживея. По дяволите, може пък наистина да съм луда.
От очите й бликнаха сълзи, когато хвана ранената ръка на Арън.
— Ужасно съжалявам — изхълца тя. — Аз помислих… Помислих… че ти… че ти не си ти. Никога не бих те наранила съзнателно.
— Знам — полушепнешком каза Арън и погали ръката й. — Видях Памела — добави така безучастно, че в началото тя помисли, че става дума за някой от пътниците. Той сви рамене. — Та… или и двамата сме луди, или…
Нямаше нужда да довършва изречението си. В момента, в който тя проумя думите му, челюстта й увисна. Беше й нужно малко време, за да се опомни.
— Тя ли беше онази фигура, която видях зад гърба ти в пилотската кабина? — най-после попита с дрезгав глас. — Видях нещо… Имаше нещо или някой… с теб в кабината.
— Възможно е — отвърна той. — Тогава мислех единствено как да се спася и се молех за това. Възможно е да е била там с мен. Тя или каквото и да е било. Сигурен съм обаче, че това не беше самата Памела. Памела е мъртва.
Говореше неясно, все едно беше пил успокоително. За тази една нощ Арън се бе променил. Той вече не беше същият човек, който бе преди излитането на 582.
Джим Никълс се приближи още повече до тях.